Сюзън Филипс - Кой би повярвал

— Освен това ми липсва и Вероника, искам да я видя — добави той.

Стомахът й се стегна от ревност и обида. В интерес на истината и тя искаше да види Вероника, но бе непоносимо да чуе това от Кейн.

Вероника бе напуснала Ръдърфорд преди шест седмици, малко преди Деня на благодарността, и се бе установила в триетажно имение в Чарлстън, и както Кит беше научила, го бе превърнала в истински светски салон, където се събираха художници, артисти и политици. Там можеха да се срещнат неизвестен скулптор от Охайо и известен артист от Ню Йорк. Сега Вероника бе решила да отпразнува новия си дом, с голям зимен бал.

В писмото си до Кит тя бе написала, че е поканила всички от Чарлстън, които я забавляваха, както и няколко стари познати от Ръдърфорд. С типично извратения си маниер бе поканила Брандън Пърсел и новата му годеница Елеонора Бард, чийто баща бе поел председателството на Банката на плантаторите и гражданите, след войната.

Обикновено Кит обичаше да присъства на такива събирания, но сега нямаше желание за забави. Щастието на Софрония само усилваше нейното страдание, а и колкото и да я очароваше Вероника, Кит винаги се чувстваше неловко и глупаво в нейно присъствие.

— Иди сам — процеди тя, макар да ненавиждаше тази идея.

— Отиваме заедно — уморено й отвърна Кейн. — Нямаш право на избор!

Като че ли някога бе имала! Негодуванието й растеше. Тази нощ те не правиха любов. Нито на следващата. Нито през останалите.

„Това е за добро“ — си казваше тя. От няколко седмици се чувстваше зле. Рано или късно щеше да се наложи да се предаде и да отиде на лекар.

Така или иначе, всичко продължи до деня, когато трябваше да отпътуват за бала на Вероника.

По времето, когато пристигнаха в Чарлстън, Кит бе бледа и едва се държеше на краката си. Кейн бе изчезнал, за да присъства на някакви бизнес срещи, а тя оглеждаше стаята, която щяха да споделят двамата през следващите няколко нощи. Помещението бе светло и просторно, с тесен балкон и изглед към вътрешния двор, привлекателен дори през зимата с море от зеленина, островна трева и сладък дъх на маслини.

Вероника бе пратила една слугиня, която й помогна да разопакова багажа и да си приготви ваната. След като се изкъпа, Кит легна в леглото и затвори очи, твърде уморена, за да може да заплаче.

Събуди се няколко часа по-късно. С труд отвори очи, стана, отиде до прозореца и дръпна завесите.

Навън вече бе тъмно. Скоро трябваше да се облече и да слезе долу. Как щеше да изтърпи тази вечер? Залепи буза върху хладното стъкло на прозореца. Щеше да има бебе. Изглеждаше невъзможно, но все пак в нея растеше нов живот. Детето на Байрън Кейн. Дете, което щеше да я свърже с него за останалата част от живота й. Едно дете, което отчаяно желаеше, но което щеше да усложни нещата.

Без желание седна на столчето пред тоалетката. Докато разресваше косата си, сред тоалетните принадлежности забеляза синия керамичен съд.

Луси го беше сложила. Каква ирония!

В него беше сиво-белия прах, който Знахарката й бе дала против забременяване. Беше го пила само веднъж.

От начало бяха дългите седмици, когато с Кейн спяха отделно, а след това — нощното помирение, и не намери сили в себе си да продължи да го взима. Съдържанието на синия съд й изглеждаше зловещо, като стрити кости на мъртвец. Беше чула жени да се оплакват, че не могат да заченат и от тогава оправдаваше своята небрежност с това, че рискът от забременяване е много по-малък, отколкото тя се страхуваше да признае. След това Софрония бе открила керамичния съд и бе уверила Кит, че праховете са безполезни, защото Знахарката ненавиждала белите жени и от дълги години им продавала безобидни лекове. Кит прокара пръст по капака и се зачуди дали това е вярно.

Вратата се отвори толкова рязко, че тя се стресна и го събори. Скочи от табуретката.

— Не можеш ли поне веднъж да влезеш в стаята, без да откачаш вратата от пантите?

— Винаги съм прекалено нетърпелив да видя преданата си съпруга — Кейн хвърли кожените си ръкавици на един стол, след това видя разпръснатия прах по тоалетката. — Какво е това?

— Нищо! — тя грабна една кърпа и се опита да го избърше.

Той застана зад нея и захлупи с ръка дланта й, а с другата вдигна падналия съд и започна да изучава останалото в него съдържание.

— Какво е това?

Кит се опита да измъкне ръката си изпод неговата, но той я задържа. Остави съда и я измери с поглед, който казваше, че няма да я пусне, докато не получи отговор. Искаше й се да го излъже, че е лекарство против главоболие, но бе твърде уморена да хитрува, а и вече нямаше никакъв смисъл.