Сюзън Филипс - Първата дама

Беше отговорен единствено за себе си. Можеше за секунда да промени плановете си, да гледа Мечките 76 76 Chicago Bears — отбор за американски футбол. — Б.пр. как губят, без някой да му пречи, и да повика приятелите си да поиграят под баскетболния кош, когато му се приискаше. Животът му се беше наредил идеално.

Защо тогава се чувстваше като излъган ?

Остави настрани вестника, от който не беше прочел и ред. Събота сутрин често обичаше да кара до плажа „Фулъртън“ и да тича край езерото, но днес изобщо нямаше настроение за подобна разходка. За нищо нямаше настроение. Може би поне щеше да се опита да нахвърля някои идеи за цялата следваща седмица за рубриката, която водеше.

Загледа се безцелно из хола си, местейки поглед от огромните столове и супердългия диван, и се запита какво ли щяха да правят те този ден. Дали Луси щеше да се среща с момичетата от онова богаташко частно училище, в което Нийли я беше напъхала? Дали Бътън се беше научила да изговаря много нови думи? Дали им липсваше? Дали изобщо си спомняха за него?

И Нийли… Тя като че се готвеше да се кандидатира за мястото на Джак Холингс в Сената. Той се радваше за нея — радваше се много — затова не разбираше защо всеки път, когато я видеше на снимка, облечена в някой от нейните суперелегантни костюми, сякаш нещо вътре в него се късаше.

Изведнъж се почувства уморен да бъде сам и нещастен, затова тръгна по стълбите нагоре, за да си обуе шортите, но в този момент на вратата се позвъни.

Последното, от което имаше нужда сега, беше някой да го безпокои сутринта в събота. Той се изправи като скала в рамката на вратата и ядно я отвори.

— Какво оби…

— Изненада!

— Изненада! Изненада!

— Изненада!

Бяха дошли и седемте. Седем изненади. Сестрите му нахлуха вътре и една след друга се хвърлиха в прегръдките му.

Мери Маргарет Джорик Дубровски… Дебора Джорик… Дениз Джорик… Катрин Джорик Матюз… Шарън Джорик Дженкинс Грос… Жаклин Джорик-Иймс… и сестра Ан Елизабет Джорик.

Пълни и слаби; хубави и не чак толкова; студентки в колежи, самотни майки, по професия просто жени; неомъжени, омъжени, разведени и една невеста на Бога — бяха като експлозия в неговия самотен космос.

— Стори ми се така депресиран, когато говорихме последния път…

— … така че се събрахме и решихме да те посетим.

— Да те развеселим!

— Пазете се. Трябва да пишкам!

— … надявам се, че имаш кафе без кофеин.

— О, господи, косата ми! Защо не ми каза, че приличам на…

— … да използвам телефона, за да се обадя на бавачката.

— … цялата тази публичност около теб през изминалите три месеца сигурно ти се е отразила зле.

— Егати! Счупих си новия…

— За какво са сестрите…

— Някой има ли нещо за глава?

По-рано рядко го бяха навестявали и сега всяка като че се опитваше да го придърпа към себе си.

— … съм притеснена за Кейти. Изглежда булимията й се е върнала и…

— … прехвърлих лимита на кредитната си карта…

— … искам да поговорим за Дон. Знам, че не го харесваш особено, но…

— … ясно е, че преподавателят ми не ме харесва…

— … ако може да си сменя работата, или…

— … децата на две години са палави, обаче…

— … давам причастие и фактът, че само отец Франсис може да освети нафората, а аз не мога…

За малко повече от час те бяха омазали с червило фланелката му, преместили любимото му кресло, ровили из личния му компютърен бележник-органайзер, взели назаем петдесет долара и счупили каната от кафемашината му марка „Крупс“.

Господи, колко се радваше, че ги вижда!

Две от сестрите му прекараха нощта в хотел „Дрейк“, други две бяха отишли в къщата на Мери Маргарет в Оук парк и две бяха останали при него. След като така или иначе не можеше да спи, им беше отстъпил огромното си легло и беше прекарал нощта в стаята за гости.

Събуди се два-три часа, след като беше успял да заспи, и се запъти по стълбите надолу. Спря насред хола и се загледа през прозореца към мъртвите листа и клони, нападали в малкия му вътрешен двор. Представи си Нийли, начина, по който изглеждаше, след като се бяха любили, разрошената й коса, поруменялата й кожа…

— Държахме се отвратително, нали?

Той се извърна и видя Ан да слиза по стълбите. Беше облечена с ужасна сива роба, която много приличаше на онази, с която беше постъпила в манастир. Гъстата й коса стърчеше на всички страни около пълничкото й лице.

— Отвратително, наистина — съгласи се той.

— Зная, че не трябваше да ти се оплаквам заради църковната политика, но останалите монахини са толкова консервативни и… — На устните й се появи тъжна усмивка. — Винаги се държим така с теб, нали? Всички момичета от семейство Джорик са силни и независими жени, докато не се окажат в обкръжението на голямото си братче. Тогава пак ставаме малки и беззащитни като в доброто старо време, нали?