Сюзън Филипс - Първата дама

— Ти успя.

— Само за известно време. От самото начало ми беше известно, че ще трябва да се върна отново към обичайния си начин на живот. — Тя погали Луси по кокалчетата на ръката й. — Става дума за това, че не само големите неща в живота ти ще бъдат съсипани, но и малките, ежедневните. Помисли си колко обичаш да пазаруваш в големите базари. Няма да можеш да го правиш, без да причиниш голяма суматоха около себе си, и скоро ще осъзнаеш, че не си струва да продължаваш да го правиш. Ще се наложи да се откажеш от много други свои желания и пристрастия като това.

— Никога не съм казвала, че не мога без базарите.

Трябваше да я накара да разбере какво наистина я очаква.

— Дори само веднъж да направиш погрешна стъпка, Лус, и това няма да си остане само между нас. А ще го узнае целият свят.

Мат направи крачка към прозореца. Бътън потрепна в ръцете му. Лицето му се беше сгърчило от лошо предчувствие. Би могъл да й бъде партньор в това, което беше намислила, а не неприятел. Обзе го яд към нея.

Нийли продължавайте да говори на Луси:

— Ако ругаеш на публично място, ако говориш прекалено високо или решиш отново да си боядисаш косата в онова отвратително лилаво, за това ще пишат във вестниците и тогава всички ще започнат да те критикуват. Един ден ще включиш телевизора и ще чуеш как някакъв психолог анализира поведението ти на всеослушание пред цяла Америка.

— Гадост…

Луси най-накрая беше проумяла какво й казва.

— Гадост, така е. Но ще ти се случи, обещавам ти го.

— За теб писали ли са лоши неща, докато си била дете?

— Не особено много.

— Тогава защо смяташ, че ще пишат за мен?

Нийли й се усмихна.

— Не ме разбирай погрешно, но аз бях ангел в сравнение с теб. Баща ми не би допуснал да бъда друга. И това е другият ми голям проблем. Баща ми.

— Жесток ли е?

— Не, но може да бъде много опърничав. Той заема голямо място в моя живот, така че често ще ти се налага да се съобразяваш с него. Дори специално да го предупредя да не ти чете лекции как трябва да станеш за пример, той пак ще го прави. А като постъпиш не така както трябва, ще те погледне с обичайния си за такъв случай поглед — така, че сама да се засрамиш от собствената си постъпка. Винаги ще сравнява моето и твоето поведение и няма да пропусне да ги го натяква. Сигурна съм, че няма да ти хареса много, но ще трябва да се научиш да се разбираш с него.

Гърдите на Луси се повдигнаха, щом тя си пое дълбоко дъх и попита:

— Ама ти… сериозно си го решила?! И ще ни осиновиш… завинаги ли?

— О, скъпото ми момиче, много добре разбирам какво си мислиш сега — че това е, което си мечтала най-много, но всъщност изобщо няма да бъде толкова лесно. Има и още нещо… трябва да вземеш решение не само за себе си, а за двама души.

— И заради Бътън.

Нийли кимна.

— Ти поне ще имаш спомен какво е да си живяла като обикновен човек, но тя ще знае единствено какво е живот вечно на показ. И ти обещавам, че един ден ще обвини теб за това.

Луси я гледа изучаващо в продължение на няколко дълги секунди.

— Ти… сериозно ли го мислиш?

— Абсолютно сериозно. За съжаление нямаш много време за размишления, въпреки че е вероятно това да се окаже най-важното решение в живота ти.

— Аз вече взех решението. — Тя скочи. — Идваме с теб.

Нийли не беше изненадана и й се прииска някак Мат да се възпротиви, но когато се извърна да го погледне, видя, че изражението му е каменно.

— Иди да опаковаш вашия багаж — каза тя със спокоен тон. — Трябва скоро да тръгваме.

Луси хукна към вратата, но веднага се спря.

— Има нещо, което трябва непременно да знаеш. Името на Бътън. Истинското й име… — Тя леко се намръщи. — Казва се… Биатрис.

Нийли успя да разтегли устните си в усмивка.

— Благодаря ти, че ми го каза.

За миг Луси се задържа неподвижно на мястото, където беше застанала, после пръстите с изгризаните й нокти полетяха към устата.

— Знам защо искаш да осиновиш Бътън, защото е сладка и… миличка и… Но… — Тя измъкна пръсти от устата си и се съсредоточи само върху нокътя на палеца си. — Защо искаш да осиновиш мен ?

Нийли се изправи.

— Защото те обичам, Лус.

— Едва ли?! — Независимо какво казваше и как го казваше, в изражението на лицето й можеше да се прочете по-скоро недоумение, отколкото желание да се заяжда. — Как би могла да ме обичаш след всичко, което направих?

— Защото ти си си ти. Предполагам, че ти си детето, което винаги съм искала да бъда.

— Какво искаш да кажеш?