Сюзън Филипс - Първата дама

— Това означава ли, че няма да пишеш за това, което се случи?

— Налага се да пиша — каза той тихо.

Тя не би трябвало да се чувства така опустошена, но беше.

— Чуй ме, Нийли. Медиите ще са побеснели от любопитство какво точно се е случило. Аз съм твоята най-добра защита.

— Е, това не се ли казва голям късмет? — изстреля в отговор тя.

— Бих могъл да ти изтъкна поне дузина причини защо се налага да пиша за теб, но ти няма да искаш да чуеш и една от тях, нали така? Защото ти ме сложи на подсъдимата скамейка и ме осъди.

Тя сви ръце в юмруци.

— Не се опитвай да се изкараш пазител на морала! През живота си съм виждала всякакви хитрини и лукавщини от журналисти, но ти печелиш първа награда. Винаги ли и преспиваш с големите си истории?

— Престани — процеди той през зъби.

Тя в същото време се мъчеше да дръпне ципа на куфара.

— Излез оттук. Нямам какво повече да ти кажа.

— Нийли, помисли малко. Някой трябва да разкаже къде си била и какво си правила от началото до края и веднъж завинаги. Иначе няма да те оставят на мира никога.

— Значи ще напишеш голямата си история, за да ми направиш услуга?

— Не искам да се разделяме като врагове.

— Искаш да се разделим като приятели ли? — Тя яростно задърпа ципа. — Защото така ти изнася? Като твоя приятелка ще съм задължена да преглътна каквито и пикантни истории да ми сервираш.

— Това ли ти е мнението за мен?

Беше благодарна, че най-накрая беше предизвикала гнева му, защото това щеше да направи нещата по-лесни.

— Ти не искаш да знаеш какво мисля за теб.

Тя грабна куфара и направи опит да мине покрай него. Той обаче й препречи пътя и я притисна към себе си.

— По дяволите, Нийли! — Устните му се нахвърлиха върху нейните. От целувката я заболя, защото тя я възприе като пародия на изживяното заедно същата сутрин. Той изглежда се почувства по същия начин, защото я прекрати и опря чело в нейното. — Недей, Нийли. Не позволявай нещата между нас да приключат по този начин.

Тя се отдръпна от него, усещайки нужда да го нарани — така, както той я беше наранил.

— Ти беше само едно развлечение . Но всичко свърши.

Вратата на караваната се отвори с трясък и вътре влетя Луси, прекалено развълнувана, за да забележи, че нещо не е наред.

— О, боже мой, Нел! Отвън има две полицейски коли и сега дойдоха от телевизията. А Тони ми каза, че са повикали хеликоптер и той ще кацне недалеч оттук. С него ли ще пътуваме! О, боже мой, никога не съм летяла с хеликоптер! Мислиш ли, че Бътън ще се уплаши? Трябва да я вземеш на ръце, Мат. Може би няма толкова да се уплаши, ако…

И едва сега проумя какво не е наред.

Погледна Мат — устата му беше все още полуотворена и макар все пак да реши да му зададе въпроса, предварително знаеше какъв ще бъде отговорът му.

— Ти идваш с нас, нали?

— Не. Няма да дойда.

Целият блясък в очите й като че се изгуби някъде.

— Трябва да дойдеш! Кажи му, Нел. Кажи му, че трябва да дойде!

— Луси, знаеш, че Мат не може да дойде с нас. Той си има работа. Има си друг живот.

— Но… ако не можеш да живееш с нас, предполагам, поне можеш да идваш да ни виждаш? Можеш да дойдеш да ни видиш следващата седмица или… по-следващата?

Той шумно си пое дъх и каза:

— Съжалявам, Лус. Няма да може.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да дойдеш! Не заради мен, да видиш Бътън… нали знаеш как тя се отнася към теб. Тя е още малка и не разбира… — Пое си шумно дъх. — … Тя мисли, че ти си й баща.

Неговият глас прозвуча дрезгаво:

— Ще ме забрави.

Луси се завъртя към Нийли.

— Кажи му, че не трябва да постъпва така, Нел. Знам, че му се сърдиш, обаче му кажи, че не може да си тръгва просто така.

Нийли не можеше да позволи собственото й огорчение да провали спомена на Луси за Мат.

— Той има много неща за вършене, Луси. Трябва отново да се върне към истинския си живот.

— Но… — Луси отново погледна Мат. — Вие двамата се обичате. Знам, че напоследък много се карахте, но всички се карат и това нищо не значи. Нали ще искате да се виждате?

Нийли едва успяваше да задържи гласа си равен:

— Ние не се обичаме. Зная, че ти е трудно да го разбереш, но ние сме много различни. Само по някаква приумица на обстоятелствата бяхме принудени да прекараме известно време заедно.

— Ще ви пиша писма — обади се тихо Мат. — Често ще ви пиша.

— Не ти искам тъпите писма! — Лицето й се разкриви от болка. — Изобщо не си прави труда да ни ги пращаш! Няма да ти проговоря, щом не искаш вече да ни виждаш!