Сюзън Филипс - Първата дама

— Един час — каза.

Делука слезе от Мабел. След нея веднага и Луси, понесла Бътън. По всичко изглеждаше, че изобщо не й се иска да се изправи лице в лице с него, от което моментално му стана ясно кой е отговорен за всичко, което се беше разиграло пред очите му.

Пое Бътън и погледна Луси право в очите.

— Влизай веднага вътре.

Бебето се сгуши на гърдите му сякаш беше най-удобната възглавница на света. Клепачите му се притвориха.

Луси хвърли към Нийли умолителен поглед.

— Той ще ме убие.

— Всички ще влезем вътре — обяви Нийли и първа пое към вратата на къщата, подминавайки го с гордо изправена глава и без да го погледне.

Той видя агентите да се разделят, единият пое към предната част на къщата, другият — към задната. Даде си сметка, че животът на Нийли през цялото време е организиран по този начин от хора, които я наблюдават, пазят, следват. По принцип го знаеше, но друго беше, когато го видя със собствените си очи.

Запътиха се към входната веранда. Луси оглеждаше ръцете си в търсене на все още неизгризан нокът, чудейки се в същото време как да му каже това, за което той всъщност вече се беше досетил. На петнадесет сестра му Ан Елизабет беше подкарала колата на семейството, но не беше возила и бебе със себе си.

Луси се отпусна върху изтърбушеното кафяво кресло, стараейки се да умилостиви Мат с добро поведение, но без излишно да преиграва. Нийли, която се държеше абсолютно хладно и официално, седна на един стол точно срещу креслото, заемайки поза, като че й предстоеше да присъства на изключително неприятна среща на личния си екип.

Мат се настани на дивана и сложи спящата Бътън до себе си, после протегна крака така, че тя да не може да се претърколи долу. Нийли го наблюдаваше сякаш току-що й беше показал парче развалено месо.

— Да смятам ли, че това ще остане извън протокола?

Мат знаеше, че си заслужава наказанието, така че от изненадващо изстреляната й фраза едва ли щеше да му призлее повече.

— Не ме притискай така — пророни.

— Едно просто да или не ще ми свърши работа.

Тя, разбира се, знаеше, че Мат никога не би злоупотребил с момичетата, той обаче беше решил да изпие до дъно горчивата чаша и заяви през зъби:

— Извън протокола.

Луси сподири с любопитство погледите, които си хвърлиха един на друг, но Мат не каза нищо повече, което да й изясни ситуацията.

— Луси избяга с Бътън — информира бавно Нийли. — С Мабел.

Той вече се беше досетил за това. В същото време обаче си даде сметка, че Нийли не се беше поколебала да поиска помощ от двамата федерални агенти, макар да знаеше, че така ще провали прикритието си.

Той се обърна към Луси, която в този момент се опитваше да изглежда по-ниска от тревата и по-тиха от водата:

— Защо?

Тя вирна брадичка, готова да поеме удара.

— Няма да дам Бътън на непознати!

— Затова реши да рискуваш живота й?

— Мога да шофирам — изрепчи му се тя.

— Не, не можеш — възрази й Нийли. — Караше така, сякаш пътят ти беше тесен.

Той усети като че нещо в гърдите го пробожда и й каза:

— Постъпила си изключително глупаво.

Луси нямаше кураж да се опълчи срещу Мат, затова се нахвърли на Нийли:

— Вината е твоя! Ако не беше госпожа Кейс, щяхте да се ожените с Мат!

— Престани — изръмжа той. — Няма да ти позволя да хвърляш вината върху нас. Не само рискува собствения си живот, ами и живота на сестра си.

— Какво толкова си се загрижил? Нали се отказа от нея!

В гърдите отново нещо го бодна. В този момент до него се размърда Бътън и опита да напъха палец в устата си. Вече беше забелязал, че палецът в устата не й беше достатъчен, за да се успокои, когато беше под напрежение, и щеше да се наложи да й обърне повече внимание. Ей богу, тя беше чудно бебе! Страхотна класа! Много съобразителна, любвеобилна, чувствителна — точно качества, които щяха да я изведат далеч нагоре и напред… ако й се отдадеше възможност, разбира се.

— Трябва да знаеш и нещо друго. — Нийли прехапа устни. — Когато успях отново да вляза в караваната, ударих шамар на Луси. Не силно. Но все пак я плеснах.

— Голяма работа — промърмори глухо Луси. — Защо изобщо трябваше да му казваш.

На Мат не му хареса самата идея, че някой би могъл да удари малолетен злосторник — дори този някой да беше Нийли, но напълно разбра защо го беше направила.

— Голяма работа е — настоя на своето Нийли. — Никой не заслужава да го удрят. — Тя се обърна директно към Мат: — Трябва да поговоря с Луси насаме.