Лей Грийнууд - Бък

— Какво планираш да правиш? — Джейк попита Бък.

— Ще останем тук, докато продадем мъжките животни и изплатим дълговете си. Още не сме решили къде ще отидем след това.

— Защо трябва да ходите някъде? — попита Джейк. — Имате прилично ранчо и доста добро стадо.

— Уолтър Еванс иска да се разширява — каза Хана. — Предложи ни да купи ранчото.

— Но защо да продавате? След около пет-шест години ще се справяте много добре.

— Харесали сме си друго място — отговори Бък.

— Къде? — поинтересува се Джейк.

— В една долина на около десет мили северно от едно ранчо, наречено „Броукън Съркъл“.

Изведнъж изражението на Джейк стана напрегнато:

— Наистина ли?

Бък прегърна Хана и се усмихна:

— Искам да си отида у дома, Джейк. Освен това, тук и двамата имаме прекалено много спомени, които бихме искали да оставим зад гърба си.

— Аз ще купя земята и ще подготвя всичко за вас — каза Джейк, а очите му блестяха от ентусиазъм. — Няма да има проблем да ти намеря и стадо. Знам…

— Няма да правиш нищо подобно — каза Бък. — Хана и аз ще си купим наше собствено ранчо и ще си доведем наше собствено стадо.

— Но аз бих могъл…

— Не.

Джейк се предаде. Изглеждаше разочарован, но не чак толкова много.

— Кога възнамерявате да се преместите?

— Обещах на Изабел да се върна у дома за Коледа.

— Тя знае ли? Имам предвид за ранчото?

— Все още не.

— Ще трябва да й кажа.

— Преди да го направиш, има още едно нещо, за което бих искал да те помоля.

Джейк го изгледа леко подозрително:

— Сега пък какво има?

Изглеждаше толкова лесно да го попита. Когато Джейк осинови момчетата, той им беше казал, че могат да го направят. Но сега, когато този момент беше настъпил, на Бък му беше трудно да го изрече. Предположи, че е така, защото, дори и думите да бяха прости, потребността, криеща се зад тях, беше неотложна и се коренеше дълбоко в душата му.

— Не искам Хана или децата ни да носят името Хобсън — каза Бък. — Няма никой с това име, за когото бих искал да си спомням. Ще имаш ли нещо против да сменя името си на Максуел?

Бък осъзна, че на Джейк му беше също толкова трудно да не изгуби контрол, колкото и на него.

— Хората ще си мислят, че си мой син — каза Джейк.

— Няма да се разсърдя, ако не се съгласиш.

— Нямам нищо против — каза Джейк с глас, треперещ от вълнение. — Сега, наистина, трябва веднага да кажа на Изабел. Ако не го направя, тя никога няма да ми го прости.

— Не си ми казвал, че искаш да си промениш името — каза Хана, след като Джейк си тръгна.

— Имаш ли нещо против?

— Не ме интересува какво име ще нося, след като то ще е същото като твоето. Но наистина ли го искаш?

— Изабел беше права, когато каза, че никога няма да съм щастлив, докато нямам семейство. Като приема името на Джейк, това ще означава, че вече съм го намерил.

— Нали осъзнаваш, че Джейк непрекъснато ще бъде около теб?

Бък се засмя:

— Аз пък ще бъда около него. Смятам, че мога да им дам не по-малко от това, което съм получил.

Бък се облегна назад с Хана, удобно настанила се в прегръдките му. Трябваше да построи къщата си близо до поне едно дърво, достатъчно голямо, за да може да сложи под него пейка точно като тази. Той не можеше да си представи по-добър начин да прекара следващите петдесет години от живота си, от това да е седнал до Хана, вперил взор в земите си и заобиколен от семейството си.

У дома.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3571

Издание:

Лей Грийнууд. Бък

ИК „Гепард-2178“, София, 2010

ISBN: 978–954–8669–02–3