Лей Грийнууд - Бък

— Няма смисъл да бързате — каза Мелиса със злорадо задоволство. — И без това ще бъде твърде късно, без значение кога ще пристигнете.

Бък се извърна към нея:

— Какво искаш да кажеш?

— Лиймън смяташе, че тя ще бъде по-сговорчива да се изправи пред свещеника, ако преди това изконсумират медения си месец — смехът й го удари като шамар в лицето. — Предполагам, че вече е успял да опитоми твоята скучна, малка кукла.

Нещо се скъса вътре в Бък. Изведнъж смеещото се лице на Мелиса се превърна в олицетворение на цялата злина на света. Той беше толкова ядосан, че беше готов да я удари.

— Махай се от очите ми! Ако все още си тук, когато се върна, не отговарям какво ще ти се случи. Ако оставиш дрехите си или каквото и да било твое, ще го изгоря. Ако искаш да промениш начина си на живот, ще се опитам да забравя какво ми причини, поне до толкова, че да ти помогна. Но никога отново не бих рискувал да изгубя Хана заради теб.

Бък обърна гръб на Мелиса.

— Да тръгваме — каза той на Зийк и Том.

Въпреки че през последните шест часа Хана стоеше заключена в къщата на Джилет, беше й трудно да повярва, че нещо толкова абсурдно се случва точно на нея. Нито един здравомислещ мъж не заключваше една жена в стая с ултиматум или да се омъжи за него, или ще бъде обезчестена. Беше твърде нелепо, твърде безсмислено, твърде възмутително.

Но освен ако не сънуваше лош сън, точно това й се случваше. А сега тя слизаше по стълбите към трапезарията, за да вечеря с похитителя си.

— Съжалявам, че нямаше възможност да се преоблечеш за вечеря, но не можех да те предупредя да си донесеш най-красивата рокля — беше й казал Джилет, когато отключи вратата.

— Аз нямам официална рокля — отговори му Хана.

— Колко жалко. Трябваше да помоля Мелиса да ти даде назаем една от своите.

— Тя не би го направила.

Когато стигна подножието на стълбата, Хана се огледа.

— Недей и да си мислиш да се втурваш към вратата или да се хвърляш през прозореца — каза Джилет. — Вратите са заключени, а капаците на прозорците са затворени. Веднага щом се съгласиш да се омъжиш за мен, ще можеш да ходиш, където си поискаш.

— Никога няма да се съглася.

— Тогава предлагам да влезем в трапезарията. Може би ще се почувстваш по-сговорчива, след като се навечеряш.

Хана не би могла да сложи и хапка в устата си. Колкото и да не харесваше сестрата на Бък, сега й се искаше Мелиса да бе останала. Щеше да се чувства в безопасност, ако имаше още някой с нея. Но Мелиса се беше върнала в ранчото. Хана не знаеше какво щеше да разкаже на Бък, но предполагаше, че и без това щеше да е прекалено късно. Никой мъж не искаше да има нещо общо с една обезчестена жена.

Надеждата й, че Том ще дойде да я търси, беше изтляла още преди часове. Единственото, което трябваше да направи Мелиса, беше да му се усмихне и бедното момче щеше да повярва на всичко, което му се кажеше.

— След теб — каза Джилет, когато стигнаха до трапезарията.

Хана все още продължаваше да се възхищава на дома му. Трапезарията беше осветена от два големи свещника, всеки с по три свещи. Масата беше подредена със сребърни прибори, ленени салфетки и порцеланови чинии. Дори госпожа Мерик не би могла да нареди масата по по-изискан начин.

Хана позволи на Джилет да придържа стола й, докато седне.

— Винаги ли се храниш на такава маса?

— Свещите са в твоя чест.

Веднага след като и той седна, готвачът сервира храната, като не смееше да погледне Хана в очите.

— Това вино ли е? — попита Хана, когато видя червената течност в чашата си.

— Да.

Хората в Утопия пиеха вино само при специални случаи. За неопитното й небце то имаше невероятен вкус. Супата беше топла и вкусна. Услади й се още повече, защото не се беше наложило тя да я приготвя.

През повечето време се хранеха в мълчание. Тя опита от всичко по малко, но не яде много. Джилет се хранеше със страхотен апетит. Пи така, като че ли изпитваше ненаситна жажда. Към края на вечерята, Хана можеше да познае по порозовелите му страни, че беше пил повече от необходимото. Не знаеше дали това щеше да й помогне, или не, но се надяваше да е в нейна полза.

— Ти не си обикновен собственик на ранчо — каза тя, след като си взе два пъти от шоколадовата торта, която бяха сервирали за десерт, и реши, че й беше достатъчно. — Как можеш да си позволиш да живееш по този начин? Затова ли крадеш добитък?

Джилет весело се засмя, но това не беше смях, който можеше да накара Хана да се почувства по-добре. Винаги беше имала усещането, че той може да бъде и опасен. Сега вече беше убедена в това.