Лей Грийнууд - Бък

— Семейството ми е доста богато — отговори Джилет. — По-богато, отколкото е добре за тях. Кара ги да се чувстват много по-важни, отколкото са в действителност.

Последните му думи бяха изпълнени с горчивина.

— Те не се интересуват от това, което правя. Казаха, че ако отида достатъчно далече, те ще ми изпращат толкова пари, колкото са ми необходими.

— Защо не отиде в Ню Орлиънс или в някое друго подобно място?

— Там е пълно с хора, дори по-лоши и от семейството ми. Тук ми харесва. Толкова много скучни хора без капка въображение. Те не биха повярвали, че крада кравите им. Правя го само за да докажа, че го мога.

— И мен ли отвлече само за да докажеш, че можеш да го направиш?

— Желая те! Още от минутата, в която те видях.

— Защо? Ти си красив и богат. Можеш да имаш буквално всяка жена, която си пожелаеш.

— Искам теб.

— Аз съм скучна и безинтересна. Аз искам да съм съпруга на човек, който се грижи за ранчото си. Искам да отглеждам пилета и прасета, да доя кравите си, сама да правя маслото си. А и не съм много красива.

— А аз смятам, че си най-красивата жена, която познавам.

Хана реши, че всеки човек, който мисли, че тя е красива, след като е видял Мелиса, има сериозен проблем.

— Наистина ли ще ме държиш затворена тук?

— Да.

— Никога няма да се съглася да се омъжа за теб.

— Ще се съгласиш, след като прекараме нощта заедно.

— Няма да стане.

Джилет не изглеждаше изненадан или притеснен.

— Репутацията ти ще бъде опетнена. Твоят каубой няма да иска да се ожени за теб. Нито пък банкерското пале.

— Знам и въпреки това, няма да се омъжа за теб.

Искаше й се да вярва, че Бък все още щеше да я обича, да иска да се ожени за нея, но знаеше, че няма да е така. Мъжете имаха различни критерии за поведението на жените и тяхното собствено. Мъж, който бе имал много жени, беше опитен. Жена, която дори само веднъж се подхлъзнеше… тя не можеше дори да си помисли тази дума.

— Ще бъдеш опетнена, ако не се омъжиш за мен. Ще трябва да напуснеш това място.

— Няма да го напусна, ще остана там, където съм.

— Никоя от жените в Утопия няма да говори с теб.

— И въпреки това, ще остана. Не виждам защо една жена трябва да се срамува, когато мъжът я е насилил.

— Не можеш да промениш начина, по който мислят хората.

— Ще е само загуба на време, ако се опитам да избягам от тук. Клюките ще ме настигнат, където и да отида.

Джилет й се усмихна, но това не беше онази спокойна, самоуверена усмивка, която тя видя, когато беше дошъл да я вземе за вечеря.

— Няма смисъл да се тревожиш за нито едно от тези неща. Омъжи се за мен и ще можеш да имаш всичко, което поискаш. Дори бих се преместил в Ню Орлиънс, ако пожелаеш.

— Не.

Погледът му стана по-суров.

— Тогава не ми оставяш никакъв избор.

— Можеш да заблудиш съвестта си с тази лъжа, ако изобщо имаш съвест — каза Хана. — Имаш много други възможности. Ти просто избра да не използваш нито една от тях.

Той седеше, наблюдавайки я, изучавайки я. Като че ли се опитваше да разбере точно какво представлява.

— Изглеждаш изключително спокойна. Не вярваш ли, че ще направя това, което ти казах?

— Сигурна съм, че можеш да го направиш. Но се надявам да не го сториш. Що се отнася за това, че съм спокойна, би ли променил намерението си ако пищях, плачех и те молех за милост?

— Не.

— Тогава щях да се унижа без причина.

— Не те разбирам. Казвам ти, че ще правя любов с теб, че ще…

— Любовта няма нищо общо с това, което възнамеряваш да направиш. Това е изнасилване.

— Това е много ужасна дума.

— Ужасно е това, което възнамеряваш да направиш.

— Но ти ще го изтърпиш?

— Двадесет години майка ми беше женена за човек, когото мразеше и презираше. Мога да преживея една нощ.

— Ти мразиш и презираш ли ме?

— Бих те намразила и презряла, ако направиш това, с което ме заплашваш.

Хана почти се усмихна при вида на смущението му. Очевидно тя не се държеше по начина, по който той бе очаквал. Бък нямаше да може да я спаси. Той можеше да отсъства със седмици. Зийк също не би могъл. Той си тръгна. Том също, защото не знаеше къде да я търси. Уолтър и майка й не биха я спасили, защото нямаха представа за това, което се случваше с нея. Беше съвсем сама. Но не беше безпомощна.

Джилет стана на крака:

— Време е да се качваме.

Хана продължи да го гледа право в очите.

— Казах, че е време да се качваме горе.

— Чух те.

— Тогава защо дори и не помръдна?

— Не би могъл да очакваш да тръгна доброволно към спалнята, където възнамеряваш да ме лишиш от добродетелността ми. — От изражението на лицето му можеше да каже, че той бе очаквал точно това. — Ако искаш да ме имаш там, трябва да ме заведеш насила.