Лей Грийнууд - Бък

— Но ти каза, че няма да викаш или плачеш?

— Но не казах, че няма да ти се противопоставя.

Джилет се усмихна:

— Аз съм доста по-силен от тебе.

— Вероятно.

— Накрая ще получа това, което искам.

— Възможно е.

— Не се ли страхуваш от мен. Няма ли да скочиш и да се опиташ да избягаш? Само ще си седиш там и ще повтаряш вероятно и възможно ли?

— Много вероятно.

Той бутна стола си и заобиколи масата. Протегна ръката си към нея:

— Аз наистина те желая. И ще се оженя за теб. Може дори да изтърпя достатъчно дълго семейството си и да те заведа до Филаделфия.

Хана почувства някакво съжаление към него. Той вероятно наистина я харесваше или просто се беше накарал да мисли, че е така. Можеше да се окаже дори, че е добър и свестен човек, ако се намереше някой, който да го обича. Но колкото и да й беше жал за него, нямаше намерение да жертва себе си, за да го спаси.

— Може и да ме желаеш, но не ме обичаш. Няма да подлагам под въпрос интелигентността ти, като започна да ти обяснявам какво е любов, но мога да те уверя, че няма нищо общо с това да се натрапваш на жена, която обича друг.

— Престани с тази глупава съпротива. Ела с мен. Обещавам ти, че ще те накарам да забравиш за своя каубой.

— А ти самият можеш ли да го забравиш? Не е ли присъствието ми тук повече, за да си отмъстиш на него, отколкото защото наистина ме обичаш?

Можеше веднага да каже, че е попаднала точно в целта.

— Може и така да е било, но вече отдавна го забравих.

— Жал ми е за теб.

— Защо?

— Защото няма как да отнемеш невинността ми. Вече я дадох на своя каубой.

За секунда Хана си зададе въпроса дали беше разумно от нейна страна да казва на Джилет, че вече е правила любов с Бък. Тя беше забелязала твърда непоколебимост в погледа му, но също така беше видяла и някаква топлина, която я караше да вярва, че той наистина държи на нея, поне доколкото той самият разбираше какво е да държиш на някого. Сега тази топлина беше изчезнала, заменена от нарастващ гняв. Беше й забавно, защото той реагираше така, като че ли му беше изневерила.

— И с още колко други си била? — попита грубо той. — Да не би да си обслужила и банкерското пале, а?

Хана с мъка запази самообладание. Независимо, че имаше пълното право да е ядосана, ако се случеше, това нямаше да й помогне да се измъкне невредима от тази ситуация.

— Правих любов с Бък, защото той ме обича. Даже правим планове да се женим. Никога не бих позволила на никого другиго да ме докосне.

Не беше убедена, че това по някакъв начин ще й помогне. Джилет дори изглеждаше доволен от това, което чу.

— Тогава никой няма да може да ме обвини, че съм те провалил. Като знам, че Бък едва ли не те счита за своя собственост, още повече ще ми се услади нощта с теб. Хайде вече да приключваме с това.

Хана посегна към пистолета, който по време на цялата вечеря беше лежал в скута й. Насочи го право към изненаданото лице на Джилет.

— Откъде взе това? — настоя той. — Наредих всички оръжия в къщата да бъдат заключени.

— Когато тръгнах насам, взех медицинския комплект на баща ми — обясни Хана. — Той държеше пистолета там за всеки случай — ако се наложеше да застреля животното, когато не беше възможно да му се помогне.

— Какво предлагаш да направим?

— Да те заключа в мизерната ти спалня, а аз да си тръгна.

— Не ставай смешна. Дори и да те пусна да си тръгнеш, ще се изгубиш в тъмното.

— Ще рискувам.

— Не бих ти го позволил.

— Не би могъл да ме спреш.

— Мога. Не би стреляла по мен.

— Не бих искала, но ще го направя.

Джилет скочи към нея. Хана изплашено се дръпна назад. Той се засмя.

— Видя ли? Знаех, че няма да стреляш по мен. Дай ми този пистолет сега или ще се наложи аз да го взема.

— Не искам да стрелям по теб, но ще го направя. Сега, тръгвай нагоре! Аз ще бъда точно зад теб.

Джилет отпусна ръце:

— А ако не се подчиня?

— Ще бъда принудена да те застрелям.

— Не ми даваш никакъв избор.

За момент Хана помисли, че ще я атакува, но той се обърна и тръгна бързо навън от трапезарията. Тя стана и изтича до вратата, за да не го изгуби от погледа си, но той вече се беше скрил зад ъгъла. Тя веднага спря. Знаеше, че я чака зад ъгъла, за да я нападне и да й вземе пистолета. Също така съзнаваше, че ако се затича към вратата, той ще я настигне, преди да е успяла да я отключи.

Погледна нагоре и надолу по коридора. Той можеше да изскочи от две посоки. Нямаше как да наблюдава и двете. Опря гръб в рамката на вратата на трапезарията. Така имаше някаква защита.