Лей Грийнууд - Бък

Хана зачака.

Напрегна слух, надявайки се да долови звука от някоя скърцаща дъска, която да й подскаже къде се е скрил Джилет. Не чу нищо. По челото й избиха капчици пот. Ръцете й се изпотиха и й стана трудно да стиска гладката дръжка на пистолета. Почувства, че куражът й започва да я напуска.

„Стегни се!“, каза си тя. Баща ти беше достатъчно суров и жесток да бие Бък почти до смърт. Ти поне трябва да имаш куража да надхитриш човека, който възнамерява да те изнасили.

Проскърцването на една дъска я накара да подскочи и да се обърне надясно. Почти веднага осъзна, че е сгрешила. Джилет я нападаше отляво. Хана се завъртя, затвори очи и натисна спусъка.

През цялото време, докато препускаха към ранчото на Джилет, Зийк и Том обсъждаха и отхвърляха един спасителен план след друг.

— Не можеш да влезеш лесно в тази къща — каза Том. — Стените й са дебели като на форт, а капаците на прозорците са дебели повече от два сантиметра. Трябва да я запалиш, за да го накараш да излезе.

— Не би излязъл навън, след като всичко, което иска, е вътре — отговори Зийк. — Знае, че хората му ще се притекат на помощ още при първия признак на опасност.

Бък не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да се тревожи за Хана, какво би направила тя, ако Джилет я изнасилеше. Той не се съмняваше в това, което той щеше да направи. Ако Джилет дори само я докоснеше, Бък щеше да го убие.

Но беше сигурен, че Хана би се чувствала унижена, измърсена. Вероятно ще се опита да го отпрати. Повдигаше му се само от мисълта, че Джилет би могъл да я докосне, но чувстваше някаква празнина от мисълта да я загуби. Нямаше нищо чак толкова лошо, което можеше да го накара да се откаже от нея.

Надяваше се, че тя ще му повярва. Би й го повтарял отново и отново, но знаеше, че независимо какво й казва, Хана ще продължава да се чувства унижена и омърсена. Това щеше да е много по-тежко от побоите на баща й. Белезите му бяха външни и не можеха да го наранят. Нейните щяха да са в душата й, където никога не биха престанали да болят. Да застреля Джилет, щеше да бъде най-лекото му наказание.

Но както се оказа, не им се наложи да използват нито един от плановете си. Когато пристигнаха, завариха хората на Джилет събрани пред къщата, надзирателят удряше силно по вратата, опитвайки се да влезе вътре.

— Какво се е случило? — попита Бък, след като слезе от коня си.

Човекът го изгледа подозрително.

— Шефът ни каза да стоим далеч от къщата, докато не дойде свещеникът. Но ние чухме изстрел преди няколко минути. Страхувам се, че някой е пострадал, но не можем да влезем вътре, за да проверим.

Бък избута надзирателя и заудря с юмрук по вратата:

— Хана, аз съм Бък. Отвори ми.

— Откъде знаеш кой е вътре? — настоя да знае надзирателят, а подозрението му се изостри до краен предел.

— Защото безполезната му сестра ни разказа всичко — отговори Зийк. — Сега се махайте от пътя ни. Колкото по-малко види от грозните ви лица, толкова по-вероятно е да отвори вратата.

— Ние няма да я нараним — отговори човекът.

— Как би могла тя да знае това? — попита Зийк. — Бяхте достатъчно бързи, когато откраднахте кравите й.

Бък би желал да види изражението върху лицето на надзирателя, но точно в този момент вратата се отвори и Хана се хвърли в обятията му. Олюлявайки се, той отстъпи назад. Ако Зийк и надзирателят не го бяха хванали, двамата щяха да се изтъркалят надолу по стълбите.

— Знаех си, че ще дойдеш! — каза тя, като се смееше и плачеше едновременно. — Знаех си.

— Той направи ли ти нещо? — попита Бък, готов да убие Джилет в момента, в който успееше да се задържи здраво на краката си.

— Не.

— Тогава каква беше тази стрелба?

— Той искаше да се кача горе в спалнята с него и затова аз стрелях по него.

Всички замръзнаха на място.

— Ти стреля по него?

— Да.

— С какво?

— С пистолет.

— Откъде го взе? — попита надзирателят. — Аз самият заключих всички оръжия в къщата.

— Той ми каза, че Мелиса се е наранила и че аз трябва да дойда да се погрижа за нея — обясни Хана, без да поглежда към никого, освен Бък, и без да отслабва за миг прегръдката си. — Затова донесох медицинския комплект на баща ми. Той държеше пистолет там. Джилет изобщо не се сети да го претърси.

— Уби ли го? — попита надзирателят.

— Не, само има дупка в рамото подобна на тази на Бък.

— Той ли ме е прострелял?

— Да.

— Как го накара да си признае?

— Заплаших го, че ще го оставя да кърви докато умре.