Лей Грийнууд - Джейк

Тексас, Хълмиста област

април 1866 година.

Джейк Максуел наблюдаваше с нарастващо безпокойство групата фермери, които приближаваха малката колиба, която той наричаше свой дом. Те яздеха дребни, но жилави мулета и с черните си дрехи, черни очи и черни бради приличаха на ято врани. Джейк автоматично посегна към оръжието си, макар да знаеше, че няма да го използва. Те идваха невъоръжени. Черпеха сили от факта, че бяха многобройни, и от отдавнашната си омраза към него.

Докато Джейк беше на война и се сражаваше с янките, те се бяха настанили в най-добрите места на ранчото му, бяха изорали ливадите му, които даваха най-ароматно сено, за да засадят царевица и картофи. Бяха изсекли дърветата, които даваха на кравите му сянка и прохлада през лятото и подслон от ветровете през зимата. Изобщо не бяха благодарни от факта, че Джейк беше оцелял през войната, и изобщо не им се нравеше това, че той се бе върнал в ранчото, което семейството му притежаваше от двайсет години.

Джейк притежаваше само няколко стотици акра от хилядите, които му бяха необходими за огромното стадо. Преди войната никой не бе оспорвал правото му на собственост на тази част от Джилеспи Каунти. Сега една дузина семейства претендираха за най-хубавата земя от ранчото му. Фермерите не си губиха времето с учтиви думи.

— Притежаваме няколко разписки за щетите, които нанесоха кравите ти на посевите ни — започна Ноа Ландсфарн.

— Те съсипаха всичката ми царевица! — обади се друг.

— Предупредих ви да си направите огради — отвърна Джейк. — Не можете да очаквате кравите да ядат суха трева, когато могат да намерят крехки царевични или пшенични стъбла.

— Ако някой трябва да поставя огради, то това си ти! — извика Ноа.

— Точно така! — съгласи се друг фермер.

Джейк беше единственият собственик на ранчо в това графство. Когато новото правителство дойде на власт, нещата не станаха по-добри. Техните хора в графството гледаха на добитъка му със същата алчност като фермерите.

— Това е страна на животновъди — отвърна Джейк. — Никога няма да успеете с вашето земеделие.

— Всеки един от нас има разписка за щетите — продължи настоятелно Ноа. — Ще трябва да платиш и да ни обезщетиш за бъдещи вреди.

Ноа подаде на Джейк парче хартия Цифрата, написана там, го накара да извърти отчаяно очи към небето. Останалите фермери също му подадоха подобни хартии. Общата сума беше зашеметяваща.

— Вече говорихме с шерифа. Имаш на разположение един месец, за да ни платиш за щетите и отделно обезщетението.

— Кой ще представлява това обезщетение?

— Банката.

Фермерите притежаваха единствената банка в графството.

— Какво ще стане, ако не мога да намеря пари, за да ви платя?

— Тогава ще вземем дължимото ни в добитък — отвърна Ноа. — Три долара на глава. Толкова струва една крава в Тексас.

В Сейнт Луис струваха поне десет пъти повече, а може би цената им беше още по-висока в златните полета на Колорадо.

— Но това ще означава стадото ми да намалее значително.

— Толкова по-добре. Това ще означава, че вече няма да има крави, които да унищожават посевите ни.

Джейк познаваше Рупърт Рейсън. Младият фермер не правеше никакви опити да прикрива омразата си. В гърдите на Джейк се надигна глух гняв.

— Няма начин да ви платя толкова пари! — извика той, а лицето му придоби заплашително изражение.

След това Джейк скъса разписките на малки парченца и ги хвърли с небрежно движение. Вятърът веднага ги подхвана и ги разнесе наоколо.

— Тази земя е собственост на семейство Максуел от двайсет години и ще си остане такава!

— Нашите искания са законни — заяви Ноа. — Шерифът казва, че трябва да ни платиш щетите. Не можеш да оставяш кравите си да изпотъпчат всичко. Ако това не спре, ще застреляме всяко добиче, което видим в нивите си!

— Преди това ще изпратя всички ви по дяволите! — избухна Джейк. — А сега се махайте от земята ми, преди аз да съм започнал да стрелям по вас!

Фермерите си тръгнаха, но от това Джейк не се почувства по-добре. Времето и законът бяха на тяхна страна. Налагаше се час по-скоро да събере животните си и да ги отведе на пазара. Но как, по дяволите, да направи това съвсем сам?

Май 1866 година

Изабел Дейвънпорт внимателно изучаваше всяко едно от осемте момчета, които седяха във фургона до нея. Те бяха толкова млади и невинни и все пак всички бяха отхвърлени от общо седемнайсет сиропиталища и от семейства, проявили в началото желание да ги осиновят. Четири от момчетата бяха официално осиновени, но след това върнати, защото новите им родители изобщо не можеха да се справят с тях. Две от момчетата се бяха сбили с осиновителите си, а друго бе простреляло заварения си брат. Всички бяха избягали.