Лей Грийнууд - Джейк

Изабел не искаше да вечеря в мълчание. Те щяха да слушат човешки глас, дори и тя да бе единствената, която щеше да говори.

— Леля ми винаги казваше, че за един мъж може да се съди по това, как се справя с трудностите в живота. Тя смяташе, че Америка е идеалното място за такова изпитание. Сигурна съм, че би сметнала Тексас за особено подходящ в това отношение. Но също така вярваше, че една жена трябва да бъде глезена и защитавана. Не знам какво би правила, ако се беше омъжила за тексасец. Точно преди да умре, ми каза…

Изабел замълча. Момчетата не я слушаха, но определено се бяха заслушали в нещо друго.

— Какво има? — попита тя.

— Някой идва — отвърна Нощния ястреб. — Бял човек. Конят му е подкован.

В този момент Изабел ясно чу ударите от копитата на коня. Непознатият приближаваше в бърз тръс. Изабел се изправи и забеляза Мърсър, седнал на известно разстояние от момчетата, да взима карабината си. Лицата на момчетата отразяваха любопитство, враждебност, дори страх.

Ездачът не намали ход. За миг Изабел се уплаши, че той ще изпотъпче всичко в лагера им. Приближи се толкова много и изглеждаше толкова ядосан, че няколко от момчетата скочиха на крака, готови да побягнат.

— Кои, по дяволите, сте вие и какво правите в моята собственост? — извика заплашително той. Изглеждаше огромен и вдъхващ страх.

— Аз ще говоря с него — заяви Изабел.

— Ако изобщо ви остави да говорите — промърмори Чет Атмор, който изглеждаше учудващо спокоен. Изабел се запита къде двамата с Люк бяха придобили това необичайно присъствие на духа.

Когато слезе от коня, непознатият видимо се промени, тъй като лицето му се отпусна. Може би фактът, че в групата имаше жена бе успокоил страховете му След това в изражението му се появи объркване, докато погледът му преминаваше от едно момче на друго.

Мъжът бе обут в износени панталони, които прилепваха към бедрата му като втора кожа. Ръкавите на карираната му риза бяха навити нагоре, разкривайки здрави, мускулести ръце, покрити с тъмни косми. От отворената му на гърдите риза се подаваше здрава шия и гъсто окосмени гърди. Широкополата шапка скриваше очите му. Всяка частица от него говореше, че той е най-опасният мъж на света, напълно уверен в силата си.

— Боже Господи! — промърмори той. — Само не ми казвайте, че всички хлапета са ваши, защото няма да ви повярвам. Вие сте твърде млада и красива, за да сте им майка.

Изабел помръдна устни, опитвайки се да каже нещо, но от опита й нищо не излезе. Почувства се като пълна глупачка. Гледката, която представляваше този великолепен самец, едва не я накара да онемее. Тя едва събра сили да се изправи на крака. Интуитивно усещаше, че той беше заплаха за всичко онова, в което бе възпитана. Изабел едва се пребори с желанието си да побегне. Но това бе абсурдно. Не можеше да намери думи просто защото бе изненадана. Дисциплината и уважението трябваше да се спазват.

— Казвам се Изабел Депвънпорт — каза тя, опитвайки се да говори спокойно. — Тези момчета са сираци. Аз ги придружавам до новите им домове.

— Тогава какво правите тук? — сопна се мъжът — Това място изобщо не изглежда като сиропиталище.

То не изглежда и като ранчо, но в интерес на истината е точно такова Изабел изведнъж разбра, че е невъзможно да се съсредоточи. Никога преди не се бе сблъсквала с толкова груба и неконтролируема енергия.

— Надявам се, че ще ни разрешите да останем през нощта — продължи тя. — Когато в къщата не намерихме никого, ние…

— Винаги ли спирате където ви харесва? — попита мъжът.

Без да дочака отговор, той пристъпи към групата момчета, изучавайки с проницателния си поглед всяко от тях подобно на генерал, който прави преглед на войските си. Осемгодишният Уил Хаскинс се приближи още повече към брат си Мат, но другите останаха на местата си. Изабел не можеше да види очите на мъжа, скрити под широкия ръб на шапката му, но изражението на лицето му съвсем ясно говореше, че той изобщо не харесва това, което вижда.

— Какво, по дяволите, правите с тази шайка нехранимайковци, създавате собствена банда от престъпници ли? — осведоми се той. — Добре е, че мъжът ви има карабина. Ето този, например, изглежда така, като че всеки момент може да изтръгне сърцето ти и да го изяде.

Мъжът гледаше към Нощния ястреб. Момчето му отправи не по-малко ненавистен поглед, черните му очи блестяха гневно, слабото му бронзово тяло бе заело предизвикателна стойка.

— Не съм омъжена — заяви Изабел с най-високомерния си тон. — Мистър Уилиъмс е нашият телохранител. Всички тези момчета ще бъдат осиновени от фермерите, които живеят на по-малко от един ден път оттук.