Лей Грийнууд - Джейк

Но у Джейк Максуел нямаше нищо незряло или момчешко.

Джейк ругаеше тихо, докато оседлаваше коня. Преминавайки късото разстояние през ниските хълмове, покрити с хвойна, вечнозелен дъб, мескит и юка, мъжът продължи да ругае гневно. Шумът от копитата на коня, които чаткаха по каменливата земя, действаше на нервите му. Дразнеше го и това, че се налагаше да язди през каньоните, които навлизаха дълбоко в земята му, колкото повече наближаваше Педерналис Ривър. Понякога се налагаше да ги заобикаля. Дори и изобилието на трева не го радваше, едва забелязваше многобройните сини, червени и жълти диви цветя.

Джейк се връщаше в ранчото заради Изабел Дейвънпорт! Самата мисъл го караше да изпитва дива ярост.

Не можеше да заспи, защото постоянно мислеше за тази жена! През цялата нощ се бе мятал в постелята с напрегнато от възбуда тяло. Напразни надежди. Познаваше жените като нея — студени и безчувствени, те биха кастрирали един мъж само следените си маниери и презрението си към всеки физически контакт. Тя щеше да лежи под съпруга си студена като камък. Не би позволила никакви целувки, никаква топлина, никакво споделено удоволствие. Тя щеше да го изтърпи, защото така трябва, и щеше да го кара да се чувства виновен за всеки миг на физическа близост.

Не беше надменна, но отношението й към другите беше високомерно. Ако бе в по-добро настроение, би нарекъл държанието й кралски величествено. Тя се държеше така несъзнателно, понеже, откакто се бе родила, я бяха възпитавали така. Изабел се държеше като принцеса, но ледена принцеса.

Като изригна нов поток ругатни, Джейк пришпори коня си в галоп. Защо не можеше да я изхвърли от съзнанието си. Отново и отново си представяше тънката й талия, красиво заоблените й гърди, нежната снежнобяла кожа на шията й, мекия й глас, големите синьо-зелени очи. От нея се излъчваше такава завладяваща женственост, на която никой мъж не можеше да устои. Единственият начин да пресече още в началото такова глупаво увлечение, бе да се върне и да се остави тя да го залее с високомерието и ледените си маниери.

Когато пристигна, всички бяха вече будни. Момчетата наистина бяха най-бедните и отчаяни представители на човешката раса, без съмнение бъдещи престъпници и главорези. Тя си губеше времето, като се опитваше да им помогне и да направи нещо от тях. Нямаше никакво намерение да позволи на проклетите фермери да ги обучат да крадат кравите му. Според Джейк тези нехранимайковци биха изпитали истинско удоволствие от това.

Той изобщо не трябва да се забърква с тази пасмина, а да стои настрана, докато си заминат. Обаче беше твърде късно да се връща.

В следния миг Изабел се появи иззад къщата. Джейк не беше от мъжете, които се вълнуваха и разтреперваха в присъствието на жена, но трябваше да признае, че беше дяволски хубав начин да започнеш деня, като погледнеш Изабел. Джейк беше свикнал да вижда жени, облечени в безформени кафяви рокли, косите им — скрити под безформени бонета, лицата — бледи и състарени от тежката работа, времето и прекалено многото деца.

Изабел изглеждаше така, като че ли бе излязла от кориците на модно списание. Носеше жълта пола, чиято кройка бе съвсем семпла, но цветът бе великолепен. Бялата й блуза я покриваше от китките до шията. Джейк не можеше да си представи как тя успява да изглежда толкова свежа и чиста по време на това пътуване. Косата й бе ресана дълго, тъй като къдриците с цвят на лешник блестяха. Но лицето й я променяше цялата. Тя изглеждаше толкова млада, свежа и невинна. Това бе много опасна комбинация. Такава жена можеше да накара един разумен мъж да извърши куп глупости.

— Добро утро — извика тя. Бе във весело настроение, но държанието й бе сковано и официално. — Пристигате тъкмо навреме за закуска.

— Не съм дошъл да закусвам.

— Не, предполагам, че не — отвърна тя, като се приближи. — Но въпреки това можете да се присъедините към нас.

Трябваше да си тръгне веднага, да каже, че е дошъл само за да се увери, че са добре. Джейк слезе от коня, но нарочно не отговори на поканата на Изабел. Трябваше да се овладее.

— Какво имате тук, синко? — обърна се той към момчето, което готвеше до огъня.

— Бекон и боб — отвърна едно по-малко момче, което помагаше на по-голямото. — Мат няма време да направи бисквити.

— Много добре. Струва ми се, че си добър готвач. — Джейк се обърна към Мат. — Къде си се научил?

— Мама го научи — отвърна пак по-малкото момче. Въпреки че Джейк се бе обърнал към него два пъти, Мат дори не бе вдигнал глава, нито пък бе отклонил поглед от храната. Той беше висок, рус и синеок, добре сложен. Беше много красив, но не толкова, колкото по-малкото момче, което след няколко години щеше да се превърне в истински красавец.