Лей Грийнууд - Джейк

Джейк хвърли закуската си и изля кафето си в праха.

— Искам вие и цялата ви пасмина от хулигани да сте вън от ранчото ми в момента, в който приключат със закуската си. Искрено се надявам, че който е използвал леглото ми, не го е напълнил с въшки. Това е единственият дюшек, който имам. Никак няма да ми хареса, ако се наложи да го изгоря.

Джейк хвана ръката й и постави в нея чинията и чашата си. Тя бе впила поглед в него, вцепенена от обида.

— За ваше собствено добро, ви предлагам да се върнете обратно в Остин. Така никога няма да разберете какво значи да падаш полумъртъв от изтощение и да се налага да ядете храна, която и прасета не биха яли.

— Мистър Максуел — отвърна Изабел през стиснати зъби. — Всеки един от тези мъже е представил в агенцията отлични характеристики.

— А самата вие виждали ли сте ги?

— Не, но…

— Направете го. След това ми говорете за безупречния им характер. А сега имам да дамгосвам крави, преди съседите ми, които са пълни с всевъзможни добродетели, да го направят вместо мен.

— Но ако те свършат работата вместо вас…

— Не ставайте глупачка. Ако го направят, няма да използват моята дамга.

Джейк забеляза, че Изабел пребледня от смущение. Очевидно не знаеше нищо за Тексас и за грубите мъже, които живееха тук. Изобщо не трябваше на напуска Остин или откъдето там идваше. Изобщо не бе подходяща да живее извън града. Както той не можеше да живее в него.

Джейк се отдалечи и яхна коня си. Въпреки че бе разяждан от гняв, отново хвърли поглед към Мат Хаскинс. Момчето бе привършило закуската си и седеше вперило и ред себе си празен, невиждащ поглед.

Образът му преследва ще Джейк през цялото време, докато яздеше към стадото си.

Когато Джейк си тръгна, Изабел почувства все едно огромен магнит я бе освободил от мощната си притегателна сила. Няколко пъти от предишния ден мислите й се спираха на него, при това винаги свързано с нещо, което би променила у него — дрехите му, грубата му външност, чувството за едва сдържана необузданост Но тя знаеше, че и в Савана човек като Джейк Максуел изобщо не би обърнал внимание на правилата на поведение, които диктуваше обществото.

Изабел не можеше да разбере защо тази мисъл я вълнува толкова. Тя не беше някое глупаво момиче, което би изпаднало в неразумно увлечение по някой напълно неподходящ мъж. Не можеше да си представи по-лоша съдба от тази да остане тук безпомощна и да зависи единствено от Джейк Максуел.

Този мъж беше просто едно нищожество. Не разбираше ли колко прозрачна и неуместна беше атаката му срещу фермерите? Наистина ли си мислеше, че тя ще повярва на него само защото той го искаше?

Изабел се питаше защо Джейк се опитваше да управлява ранчо съвсем сам. Но пък той може и да нямаше никакви животни. Тя не бе видяла нито едно. Доколкото можеше да съди за него от тези първи впечатления, нищо чудно именно той да крадеше животни от фермерите, които толкова ненавиждаше.

Изабел си каза, че е крайно време да изхвърли Джейк Максуел от мислите си. Какъв бе той или какво правеше, не беше нейна работа. Нейната работа беше да се погрижи момчетата да се установят в новите си домове. А колкото до мистър Максуел — е, нека фермерите се оправят е него.

Вече бе време да тръгват или щяха да закъснеят. Изабел се огледа наоколо, докато забеляза братята Атмор.

— Чет, кажи на Ястреба да впрегне мулетата.

— Да, мис — отвърна учтиво Чет.

Чет и Люк Атмор бяха истинска загадка за Изабел. Не можеше да си обясни защо никой не ги искаше. Те бяха големи, хубави момчета, изключително зрели за възрастта си. Имаха добри обноски и вършеха всичко, което поискаше от тях.

— Шон, двамата с Пит побързайте с почистването. След половин час трябва да сме на път.

Тези две момчета бяха странна двойка — Шон, със своето високо, слабо тяло и широко лице, и малкият Пит, с къдравата си кестенява коса и изострени черти. Тъмнокафявите очи на Пит бяха пълни с недоверие.

Момчетата вършеха работата си мудно. Изабел знаеше, че са притеснени не по-малко от нея заради новите си домове, но времето и жестоките обстоятелства ги бяха научили да скриват мислите и емоциите си и да се преструват, че не чувстват нищо.

Но Изабел знаеше по-добре. Около тях витаеше нещо особено, чувство на отчаяна надежда.

— Все още не съм свършил — изръмжа Брет, когато Пит понечи да вземе чинията му.

Той посегна към Пит, но по-малкото момче ловко отскочи встрани. Големият юмрук на Шон се стовари върху Брет и го изпрати на земята. Пит вдигна претърколилата се малко по-встрани чиния. Двамата с Шон продължиха работата си, като че ли нищо не се беше случило. Никое от другите момчета като че не бе забелязало нищо.