Лей Грийнууд - Джейк

Пътуваха вече повече от час, когато Чет Атмор нададе вик. На пътя пред тях имаше нещо. Нощния ястреб стана и впи поглед напред. Шон хвана и двете ръце на Пит.

— Това е човек! — извика Нощния ястреб. Никой не възрази. Никой не можеше да се мери с него по острота на погледа. — Бял човек.

Изабел се изправи. Виждаше тялото, проснато на пътя, но нищо повече.

— Сигурно е мъртъв — обади се Чет.

— Жив е — каза Нощния ястреб.

— Откъде знаеш? — възрази Брет — Никой не може да вижда чак толкова добре.

— Аз мога.

Нощния ястреб скочи леко на земята и се отправи към тялото. Изабел постави ръка върху рамото на Чет, не позволявайки на момчето да падне, тъй като точно в този момент едно от колелата на фургона се натъкна на голям камък.

— Връщай се във фургона! — изрева Мърсър. Нощния ястреб не му обърна внимание.

— Връщай се или ще стрелям!

— Той просто отива да провери дали мъжът отпред е ранен — обясни Изабел, изкарана от търпение от глупостта на Мърсър.

Чет Атмор спря фургона и всичките момчета слязоха. Когато Изабел достигна лежащия на земята човек, той бе вече плътно обграден от момчетата. Тя си проправи път и коленичи до него. Въпреки че непознатият изглеждаше две-три години по-голям от Чет, личеше си, че все още бе момче. Беше много висок и толкова слаб, че наподобяваше скелет Косата му бе светлокестенява, кафявите му очи — безжизнени, а дрехите му — мръсни и изпокъсани. Момчето изглеждаше ужасно.

— Уил, тичай обратно и ми донеси манерката — може би ако намокреше лицето му, той щеше да се съвземе.

Очите на младежа се отвориха, но, изглежда, нямаше сили да говори. Бе толкова слаб, че това, без съмнение, се дължеше на недохранване. Изабел забеляза синина на едната му ръка. Стори й се, че забелязва леки следи от синини и по лицето му, но не бе сигурна, тъй като момчетата се бяха надвесили над него и правеха сянка.

— Не мисля, че е толкова болен, колкото изтощен — каза тя.

— Някой му е хвърлил як пердах — обади се Шон.

Уил се върна с манерката. Изабел намокри с вода една носна кърпичка и започна да трие с нея лицето и челото на младежа. Когато пластовете от прах и мръсотия изчезнаха, тя можа да види синините по-ясно. Те не бяха нови, най-вероятно бяха отпреди седмица, но си личеше, че момчето е било бито много жестоко.

— Ястреб, помогни на Шон да го качим във фургона. Ще го вземем с нас. Някоя от фермерските жени ще го вземе и ще се погрижи за него, докато се оправи.

Когато Шон подвря ръка под гърба на младежа, той извика силно от болка. Изабел разтвори яката на ризата му достатъчно, за да се видят яркочервените следи от камшик, които покриваха като мрежа раменете му И те не бяха нови, може би на седмица, както и синините. Някои от раните се бяха инфектирали. Изабел потрепери от гняв и възмущение.

— Съжалявам, че ти причиняваме болка — каза тя на момчето. — Но ако не можеш да ходиш, ще се наложи да те носим. Отиваме в Ютопия.

Момчето с мъка се опита да се изправи на крака, а чертите на лицето му се изкривиха от неподправен ужас.

— Те ще ме убият, ако ме отведете обратно там — едва успя да промълви той.

— Раните ти са инфектирани. Имаш нужда от храна и почивка. Най-близкият град е на около седмица път оттук.

Изабел се стресна, когато видя, че момчето несръчно започна да разкопчава ризата си.

— Вижте сами какво ми сториха! — извика той, като с мъка се освободи от дрехата.

След това се обърна. Подобно на раменете, целият му гръб бе покрит с пресни следи от камшик. Някой го бе бил безмилостно, оставил раните му да се инфектират, давал му храна само колкото да не умре от глад. Това бе ужасно, необяснимо! Бяха постъпили така с него само защото не бе свършил толкова работа, колкото се очакваше от него, или не я бе свършил толкова добре. Това далеч надхвърляше границите на гнева или на наказанието. Това бе жестокост само заради самата жестокост. Изабел се опита да си представи що за човек би сторил това на друго човешко същество, но не успя. Въпреки двете години, прекарани в сиропиталището, тя бе водила осигурен и почти безпроблемен начин на живот. Никога не бе виждала подобно нещо.

— Кой ти стори това? — настоя тя; гласът й бе подрезгавял от вълнение и неволния пристъп на гадене, тялото й трепереше от ярост.

— Милият, любящ мъж, който ме взе — отвърна момчето с убийствена ирония. — Човекът, който щеше да ме осинови, ако обикнех семейството му така, както те вече ме обичаха. Ето какво направи той, когато не успях да работя достатъчно упорито, за да го задоволя, когато паднах, защото нямах повече сили да работя, когато избягах, защото си помислих, че да си мъртъв е хиляди пъти по-добре, отколкото да живея в този ад.