Лей Грийнууд - Джейк

Изабел им съчувстваше и ги съжаляваше, но понякога изпитваше страх от тях. Те, изглежда, не харесваха никого, дори и себе си.

Това бе последният им шанс. Ако и сега всичко се провалеше, три от момчетата щяха да влязат в затвора. Двете най-малки щяха да се върнат в сиропиталището. Останалите щяха да бъдат оставени сами да се погрижат за себе си. Изабел бе в Тексас само от една година, но знаеше много добре какво означава това — момчетата трябваше да крадат, за да оцелеят. Ако това се случеше, повечето от тях нямаше да успеят да навършат и двайсет години, защото отдавна щяха да са мъртви.

Отделяйки от собственото си време и пари, Изабел бе намерила в Хълмистата област една новосъздадена фермерска община, изявила желание да вземе момчетата. Младата жена се надяваше, че далеч от градовете с техните изкушения — жени, уиски и негодниците, които винаги се мотаят около публичните домове и баровете — момчетата ще израснат и ще възмъжеят в прилична среда.

— Къде ще спрем тази вечер? — попита Брет Нолън.

Слънцето вече клонеше към залез. Брезентовото платнище на фургона бе свалено, така че можеха да оглеждат от всички страни местността, в която се намираха, и да се наслаждават на лекия пролетен бриз. Пейзажът, който се разкриваше, изобщо не се нравеше на Изабел. Тук всичко беше толкова различно от Савана. Доколкото тя можеше да прецени, това бе истинска пустош от хълмове и каньони, осеяни с оскъдна растителност. Изабел изобщо не можеше да си обясни как фермерите успяваха да оцелеят на тази земя.

— Точно пред нас има ранчо, в което се отглежда добитък — отвърна Изабел. — Надявам се, че собственикът ще ни предложи гостоприемството си и ще ни позволи да пренощуваме тук.

— Предпочитам да съм в някой индиански лагер. Брет бе дванайсетгодишен, син на бостънски аболиционист, който бе убит, защото се опитваше да помага на избягали роби. Брет мразеше Тексас и всичко, свързано с него.

— Може би каубоите му ще ви предоставят помещенията за спане или поне ще ги споделят с вас — предположи тя.

— Те едва ли имат такива помещения. Не вярвам някой в Тексас да знае как се живее в къща.

— Не знам кое е по-лошо — индианците, мексиканците или тексасците.

— Достатъчно, Брет!

— Какво има, госпожице? — обърна се момчето към Изабел. — Не искате ли да чуете истината?

— Дори това да е истината, не е хубаво да се изрича на глас.

— О, забравих. Предполага се, че не бива да взимаме на подбив по-низшите.

При тези думи Брет получи силен удар в ребрата от Шон О’Райън. Родителите на Шон бяха починали, когато момчето било само на една годинка. Бил изпратен при тексаски роднини, които никой така и никога не открил. По-голямата част от своя тринайсетгодишен живот той бе прекарал, прехвърляйки се от едно семейство в друго, но никога и на никого не позволяваше да обижда ирландците по какъвто и да било начин.

— Видяхте ли това? — развика се Брет.

— Млъквай! — обади се Мърсър Уилиъмс. — Или ще те накарам да се поразходиш малко.

— Няма да мръдна и на инч! — озъби се Брет. — Тогава ще трябва да се върнеш, за да ме вземеш.

Изабел прехапа долната си устна, въздържайки се да отвърне остро на Мърсър, че единственото му задължение е да се погрижи да пристигнат живи и невредими, че пътуването е нейна идея и за него отговорна е единствено тя. Мърсър настояваше, че той също носи отговорност. Бе поискал да окове момчетата във вериги за фургона, за да не избягат. Против волята си, Изабел най-накрая му бе позволила да вземе обувките им. Ако сега Брет трябваше да върви пеша, за кратко време краката му щяха да се изранят от острите скали и кактусите. Фургонът се движеше по течението на поток, обрасъл с канадски тополи и върби. След един завой пред погледа им се показа ранчото Броукън Съркъл. То се състоеше от неголяма дървена къща, една ниска сграда, която, изглежда, служеше за спално помещение, и два корала. Изабел беше принудена да изостави всяка надежда да прекара нощта в прилично легло. Каза си, че няма никакво право да очаква такъв лукс, но все пак през първите шестнайсет години от живота си тя бе част от привилегированото общество на Савана. Трудностите и изпитанията през последните седем години не можеха да заличат възпитанието и маниерите й или желанието й отново да притежава някои от онези удобства, които бързо се превръщаха в далечен и горчив спомен.

— Готов съм да се обзаложа, че подът е покрит с мръсотия — отбеляза Брет.

— Няма да има никакво значение, дори и помещението да е просто една кална дупка — отвърна Пит Джърниган. — Леглата ще са приковани към стената като койки.