Елизабет Адлър - Изплъзващи се образи

— Ти си моя, Джеси-Ан — прошепна Харисън, когато най-после се отделиха един от друг. — Сега ти ми принадлежиш.

Той не й разказа много за първата си съпруга и това я тревожеше. Като че ли Мишел беше някаква тъмна тайна. Неспособна повече да сдържа въпросите си, тя каза:

— Моля те, разкажи ми нещо за Мишел!

Харисън не беше говорил с никого за случилото се, дори със сина си. Държеше спомените си заключени, защото бяха много болезнени. В началото говореше за Мишел непрекъснато и дори с времето тя стана единственият му критерий за жена. Но бяха минали вече осемнайсет години и той с облекчение разбра, че може да говори за нея без болка.

Джеси-Ан слушаше, завладяна от разказа му, докато Харисън й разказваше, че Мишел му била приятелка още от детството. Родителите им били съседи и добри приятели. Той я обожавал още от първия миг, в който я зърнал. Тогава тя била още новородено в прегръдките на майка си, а той бил на четири години, но вече ходел на училище. Мишел израснала като сладко, усмихнато и скромно дете. Станало така, че Харисън непрекъснато се грижел за нея. Той й помагал при детските свади и с домашната работа. Той ходел на нейния рожден ден, а тя идвала на неговия. Родителите им често прекарвали ваканцията си заедно. Тя му липсвала мъчително, когато не били заедно — когато заминал да учи в подготвителния клас и по-късно в колежа. Пишели си през цялото време.

Лятото, в което навършил деветнайсет години и се върнал от „Принстън“ у дома, открил, че Мишел има приятел. Поболял се от ревност. Тя била още в първия клас на гимназията, но момчето било по-голямо — на седемнайсет години, здраво като скала. Било в отбора по бейзбол и по лека атлетика и шампион по плуване — въобще, с каквото се захванело, вършело го добре. Единственото преимущество на Харисън пред него било, че е с две години по-голям и учи в „Принстън“.

Той поканил Мишел на футболния мач в колежа, с което успял да надхитри нейния атлет от гимназията. Същата година на коледното парти в „Принстън“ намерил в кутията си малък златен пръстен с фалшив смарагд, обграден от двете страни с два малки фалшиви диаманта. Когато поставил пръстена на пръста на Мишел, тя погледнала сериозно. Очите й били потъмнели от любов също като неговите.

— Винаги ще го пазя — обещала тя.

Харисън поръчал копие на този пръстен в „Тифани“. С нетърпение зачакал тя да навърши седемнайсет, за да може да заяви на света за любовта си и да й предложи истинския, стойностен пръстен.

— Сега мога да нося и двата — казала Мишел със смях. — По един на всяка ръка.

Родителите им били очаровани. Не можели да искат нищо повече от това техните деца да се влюбят и да се оженят. Сватбата се състояла в деня, в който Мишел навършила осемнайсет години. Харисън бил на двайсет и две, току-що завършил „Принстън“ и мислел да запише бизнес курс в „Харвард“. Наели малък апартамент с изглед към река Чарлс и започнали щастлив семеен живот. Тя била това, което той винаги желаел — приятелка, любима, добра компания, а скоро щяла да бъде и майка на детето му.

Бременната Мишел притежавала почти неземна красота. Тънкото и стройно тяло носело тежестта на плода с гордост. Бледата й кожа придобила нова, свежа розовина, а в очите й се появили пламъчета на задоволство. Синът им Маркъс тежал цели девет паунда и две унции. Сякаш цялата сила на Мишел преминала у него. Тя била много щастлива с бебето си, но изтощена и безжизнена. Преместили се в къща в провинцията с голяма ливада пред нея, където детето им можело да играе в сянката на дърветата. Наели сестра, която да се грижи за него, защото Мишел все така се оплаквала от огромно изтощение.

— Предполагам, че съм просто мързелива — протестирала тя, когато Харисън настоявал да отиде на лекар.

Но не било мързел. Било левкемия. Мишел била мъртва само след година. Погребали я и с двата пръстена — онзи без стойност и другия от „Тифани“.

В началото Харисън обвинявал себе си. Той би трябвало да се грижи по-добре за нея, да я пази от забременяване, тъй като била прекалено млада и прекалено нежна… После започнал да обвинява Маркъс, че е изцедил силите на майка си, че я е довел до изнемога, изсмуквайки млякото й. Но накрая осъзнал, че смъртта й няма нищо общо с тях двамата. Мишел умряла, защото била болна. Същото се случвало всеки ден и с други хора… Но защо трябвало да се случи и с Мишел? Защо с Мишел и… с него?

Оставил момчето при майка си, Рахел Ройл, и заминал за Европа, за да избяга от нещастието си. Отначало се разхождал безцелно из Лондон и Париж, но след няколко месеца открил спокоен френски замък, разположен насред гора, където, за негова върховна изненада, се водели курсове по европейски и международен бизнес. Спокойствието на околната природа и стимулът, който курсовете му дали, го върнали към реалността и той отново можел да води нормален живот. Най-после се върнал у дома и се захванал за работа. Открил, че може да зарови чувствата си в студената реалност на фактите и чертежите. Открил отново и сина си.