Елизабет Адлър - Изплъзващи се образи

Като малко момче, Маркъс бил пренебрегван от Харисън, защото му напомнял за болестта и смъртта на Мишел. След завръщането си от Европа Харисън не можел да понася присъствието му. На три години Маркъс бил високо момче със спокоен поглед на възрастен и с гъста руса коса, макар да било загадка от кого я е наследил, след като и Харисън, и Мишел, били тъмнокоси. Непрекъснато се мотаел около баща си, когато той имал работа. Отначало стоял до прозореца, а после малко по малко приближавал към бюрото. И когато Харисън вдигнел внезапно поглед, го зървал застанал до лакътя му. Синът му го поглеждал с доверчивите си тъмни очи и му се усмихвал широко с недетската си усмивка — като че ли били връстници и Маркъс просто се опитвал да му помогне в работата и да сподели живота му. И студеното сърце на Харисън бавно започнало да се топи. Станали приятели, каквито трябва да бъдат баща и син.

Джеси-Ан си помисли, че ръцете на Харисън са ужасно студени, макар нощта да беше влажна и топла. Стана и отиде гола от леглото до всекидневната, наля му бренди и подържа чашата в ръцете си, за да я стопли, преди да му я подаде. Тъмните очи на Харисън бяха все още замъглени от спомените, когато погледът му срещна нейния.

— С никого досега не съм говорил за Мишел — призна той. — Особено по този начин. Цялата болезнена истина.

— Радвам се, че сподели точно с мен — каза шепнешком тя. Тази вечер, докато се любиха, тя почувства по-особена близост с него. Той й беше позволил да надникне в душата му, да види уязвимия мъж, скрит зад външността на авторитетен бизнес ръководител. Мъжът, който, макар че имаше всичко, знаеше какво е да загубиш нещо, което особено цениш. Харисън беше преживял болка, каквато на нея още не й се беше наложило да изпита, и тя страдаше за него.

Коленичила до леглото, хвана ръката му и целуна връхчетата на пръстите му, а той й се усмихна и разроши копринената й руса коса.

— Това беше преди доста време. Мишел и аз бяхме още почти деца. Сега е много по-различно. Ние сме заедно, аз и ти, Джеси-Ан. И искам да знаеш, че никога в живота си не съм бил по-щастлив.

На следващата сутрин, докато се къпеха голи на частния си плаж, Харисън я притисна до себе си, целуна усмихнатото й мокро лице, а вълните се пенеха около тях.

— Толкова си красива — каза той. — Не мога да откъсна очи от теб, не мога да ти се нагледам — как се движиш, извивката на бузата ти, усмивката ти… Ти си като оживяла любима картина.

— Трябваше да ме видиш, когато бях дете — засмя се тя. — Чак до четиринайсетата си година бях високо кльощаво момиче със скоби на зъбите. Дори не ми хрумваше, че бих могла да стана красива. Освен това, бях много заета да се забавлявам. Приятелките ми бяха красиви. Те бяха по-ниски и по-хубавки, имаха извивки там, където аз имах ъгловати кости. Техните зъби нямаха нужди от скоби, косите им падаха на красиви вълни чак до раменете. Господи, как се забавлявахме заедно! Момчетата ни наричаха „център на внимание“, въпреки че аз не попадах в това определение. Но предполагам, че бяхме нещо като елитна група в гимназията. Бяхме винаги душата на компанията, организирахме танците и обществените изяви. Ние решавахме кой ще бъде поканен. Не че имаше значение, защото ние си бяхме затворен кръг и за нас само той беше важен. Всичко вършехме като група — спяхме в къщата на някоя от нас, заедно излизахме на срещи в събота вечер. И винаги с най-красивите момчета. През лятото заедно ходехме да плуваме, заедно карахме ски през зимата. Имахме си свой собствен, топъл и удобен свят. Но знаеш ли какво? Винаги изпитвах леко съжаление към останалите — децата, които, изглежда, нямаха приятели и като че ли не живееха истински, аутсайдерите.

— Като мен — каза той. — Щеше да изпиташ съжаление и към мен, защото аз щях да бъда вън от вълшебния кръг.

— Но ние живеехме в малък градец — надсмя се тя над себе си и останалите от групата. — Дори на седемнайсет ти сигурно си бил изискан, момче с опит в сравнение с онези момчета, които аз познавах. — Погледна го внимателно. — Не мога да си представя теб като аутсайдер, Харисън. Ти си роден ръководител, водач, винаги владееш положението…

— Не е вярно — каза той шепнешком и отново целуна мокрото й лице. — Не е вярно, мила моя Джес. Копнея да мога да споделя с теб спомените за малкия градец. Много бих искал да се запозная със семейството ти, с приятелите ти… Завиждам ти за детството, което си имала.

— Завиждаш ми? Но ти имаш всичко! — възкликна тя.

— Моето семейство имаше пари, но не всичко, Джес. Никога не съм имал това, което си имала ти.