Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

— Млъкни, Серджо! Признавам всичко това, но то е минало… стара история. Валънтайн е нещо различно, свежо, младо…

— О, господи! Я чуй най-големия лъжец-педераст на този свят! Преди тя да се появи, не можеше да ми се наситиш, нали? Къде впрочем беше снощи? Май си спомням как ми го пъхаше. Ти беше, нали, мръснико — и как само се прехласваше!

— Така се случи. Но няма да се повтори — свършено е.

— Свършено ли? Разбира се, че не е свършено. Я ме погледни, Алан, погледни какво имам за теб. Иска ти се нали? Това е единственото, което ти се иска, и престани да се самозалъгваш. Сега ще заключа вратата и ти ще ми го вкараш, нали, Алан? Нали?

Валънтайн само чу как Алан простена „да, да“, а в гласа му прозвуча унизително, радостно покорство, и едва тогава успя да се изтръгне от вцепенението си и хукна надолу по коридора.

Щом пристигна в дома си, Валънтайн направо се парализира. Успя да си измие зъбите и лицето. Два дни и две нощи лежа свита на леглото си под одеялата и завивките, навлякла най-плътния си халат, но не престана да трепери. Изпи няколко чаши вода, но не хапна нищо. Времето бе спряло. Чувстваше как в нея са се образували две огромни буци, едната в главата, другата в сърцето й. Започнеше ли да разсъждава, едната от буците щеше да се пръсне, а тя не можеше да си представи какво ще стане с нея тогава. Бе вцепенена от ужас.

Сутринта на третия ден Спайдър започна сериозно да се безпокои. Бе усетил, че в мансардата й не се забелязват никакви признаци на живот, но откакто тя започна да излиза с Уилтън, рядко я виждаше. И все пак би видял поне някаква светлина, едва ли бе заминала по средата на седмицата. Наистина, през последните два дни той работи до късно за Ханк Леви — и все пак изведнъж осъзна, че нещо не е наред.

Отиде до вратата на Валънтайн и дълго чука. Не му отвориха, макар да бе убеден, че Вал — или изобщо някой — е вътре. Преди месеци си бяха разменили ключове от апартаментите. В извънредни случаи, каза й той тогава, опиянен от житейската си мъдрост, е добре да знаеш, че съседите могат да влязат в дома ти. Безспорно никой от другите обитатели на етажа не бе достоен за доверие — всъщност кой ги знае къде са? Извади ключа, отново почука и тъй като не чу отговор, влезе. Отначало си помисли, че вътре няма никой. Озадачен се огледа по-внимателно. Нищо. Никакъв шум, освен жуженето на хладилника. После осъзна, че дългата, едва забележима форма под одеялото е човешко тяло. Ужасен пристъпи натам — знаеше, че трябва да провери. Много внимателно отдръпна завивката и видя тила на Валънтайн и лицето й, обърнато на една страна и плътно притиснато към възглавницата. — Валънтайн? — Заобиколи леглото и се наведе, за да чуе дали диша. Внимателно се вгледа в лицето й. Не спеше, бе почти сигурен, но не искаше или не можеше да отвори очи. — Валънтайн, зле ли ти е? Чуваш ли ме? Валънтайн, милинка, опитай се да ми кажеш нещо! — Лежеше, без да помръдне, безчувствена, но Спайдър вече бе убеден, че го е чула. — Валънтайн… всичко ще се оправи. Ще позвъня в „Сейнт Винсънт“ да изпратят линейка. Каквото и да ти е, скоро ще се погрижат за теб… не се притеснявай… ей сега ще се обадя. — Отстъпи назад към телефона и в този миг тя отвори очи и с дрезгав глас продума:

— Не съм болна. Махай се.

— Не си болна! За бога… я се погледни! Веднага ще извикам лекар.

— Моля те, остави ме на мира. Кълна се, не съм болна.

— Тогава какво ти е? Хайде, казвай, миличка.

— Не зная — прошепна тя и се разтърси от ридания. От очите и за пръв път бликнаха сълзи. Повече от час Спайдър седя до леглото й и я държа в прегръдките си, неспособен да каже или да направи нещо, за да я успокои. Тресеше се от плач, стенеше и виеше, но не пророни нито една смислена дума. Спайдър бе озадачен, но продължи да прегръща мъничкото, плачещо, тръпнещо създание и с търпелива нежност чакаше; замисли се за сестрите си. Колко много момиченца, нещастни, съкрушени момиченца бе утешавал в живота си! Когато хълцането й позатихна, Спайдър се осмели да й зададе няколко обиколни въпроса. Лоши новини от Париж ли е получила? Да не би да са я уволнили? Може ли да й се помогне с нещо?

Тя вдигна очи — така се бяха подули, че почти не се виждаха и изрече с ярост, каквато не бе подозирал у нея:

— Не ме разпитвай. Свършено е. Не се е случило. Никога, никога.

— Но Валънтайн, скъпа, не можеш просто да таиш у себе си…

— Млъкни, Елиът! — Гласът й го сепна. Прозвуча му чак страшно и той мигом разбра, че зададе ли още един въпрос, повече никога няма да я види.