Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

На мястото на Били Лилиан би си купила поне един костюм „Шанел“. Дори прословутата разумна бостънска пестеливост не биваше да й попречи да си позволи подобна волност след целогодишен престой в Париж. Жалко, че не желаеше да се възползва от този случай. Тъй или инак, Лилиан смяташе, че не е редно да се намесва в покупките на своите наемателки — дори когато й бяха толкова скъпи, колкото Били.

И така, тази изтънчена дама и деветнайсетгодишното момиче често се разхождаха по „Фобур Сент Оноре“, оглеждаха и обсъждаха дрехите на витрините, сякаш улицата бе галерия, а те — взискателни колекционерки. Били възприемаше критериите на Лилиан. Графинята нямаше възможност да удовлетворява изискания си вкус, но затова пък можеше да си позволи да се възхищава само от най-съвършеното, и то след внимателни, прецизни сравнения.

Графинята не смяташе за необходимо да запознава наемателките си с подходящи млади мъже. Тя нямаше контакт с много младежи, пък и не обичаше да си създава допълнителни усложнения. Още няколко години и дъщерите й трябваше да бъдат представени в обществото, а това я плашеше, тъй като сватосванията никак не й се удаваха, пък и дъщерите й не можеха да предложат нещо друго, освен себе си и аристократичния си произход.

Докато наблюдаваше новата наемателка, която така й допадаше, на Лилиан й хрумна една идея. Тя бе високо, стройно, изискано и красиво момиче, което говореше френски така, че всеки американец би й завидял. При това бе потомка на старите заможни бостънски родове и препоръчана от баснословно богатата достопочтена лейди Моли Бъркли.

Лилиан разсъждаваше така — от Бостън й бяха изпратили едно хипопотамче, което не можеше да попита на френски „Колко е часът?“, но тя преобрази това създание и не виждаше защо трябва да го връща отново в онези досадни и скучни среди. За разлика от някои други наемателки, Били не страдаше от носталгия. Щом богатите бостънски търговци не умееха да развият и изтъкнат най-добрите качества на дъщерите си, те заслужаваха да бъдат лишени от тях.

Били можеше да остане във Франция. Лилиан щеше да я запознае с някои свои племенници и приятелите им. Общото у тях бе, че семействата им бяха обеднели по-малко или повече през войната и на младите потомствени аристократи се налагаше да работят. С Втората световна война дойде и краят на по-голямата част от западналата френска аристокрация — край, по-фатален и от гилотината.

Дори нищо да не излезете от тези запознанства, Били бе навършила деветнайсет и не бе естествено да продължава да живее като ученичка, заобиколена само от жени, от съкурсистките си в танцовата школа и от стари семейни приятели. (Графинята естествено имаше свой личен живот — тя бе все още млада жена, voyons! — но той бе пазен в тайна и колкото да бе близка с наемателките си, тя винаги ги държеше настрани от него.)

Ала когато подхвърли на Били, че може би ще й е приятно да се запознае с някои младежи, момичето бе категорично.

— Не, мадам, моля ви! Чувствам се наистина чудесно и не искам никакви запознанства! Няма нищо по-ужасно от нагласените срещи или както там им казвате на френски… Знам, че го правите от добро чувство, но аз наистина нямам никакво желание. Толкова ми е приятно във вашето семейство! Не го споменавайте повече, моля ви!

Тази молба само окуражи Лилиан. В никакъв случай нямаше да послуша Били. Че какъв е смисълът от промяната, когато няма кой да я забележи и да й се възхити? Все едно Пепеляшка да не беше отишла на бала. Това бе наистина неестествена ситуация. Въпреки положените усилия, Лилиан не можеше да се гордее с Били, ако край нея не се навърташе поне един обожател. Докога щеше да живее в манастир? Да, тази бостънска девица имаше нужда от компания. И Лилиан щеше да й я осигури.

Любимият племенник на Лилиан бе граф Едуар дьо ла Кот дьо Грас. Външният вид на повечето потомствени аристократи с нищо не се отличаваше от вида на съвременниците им, но от граф Едуар се излъчваше благородство, а държането му напомняше за една отминала епоха. Той приличаше на истински благородник, макар някои от претенциите му да бяха толкова големи, че развеселяваха Лилиан. Едуар бе много висок, с красив орлов нос и тесни, пренебрежително стиснати устни. Изражението му се менеше от строго до шеговито. Той бе на двайсет и шест години, но живееше с родителите си, защото заплатата му в „Л’Ерликид“ не стигаше да си позволи такова жилище, каквото би отговаряло на вкуса му. Но бъдещето му в огромната корпорация бе подсигурено — както се казваше на жаргон, той имаше du piston (дължеше го на майчиния си род).