Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Обичайното меню за графинята, дъщерите й и Били бе следното. За закуска две tartines — препечени, отрязани по диагонал филийки френски хляб, тънко намазани с масло и сладко и голяма купа горещо кафе с мляко. За обяд винаги имаше супа, приготвена от останалите от предишния ден, но пасирани зеленчуци, към която прибавяха по няколко лъжици мляко; второто бе неголямо парче (понякога две) телешко, агнешко или говеждо — Били никога не бе виждала така икономично нарязано и тъй вкусно месо, лишено от всякакви тлъстини. Гарнитурата се състоеше от купчина тъничко и правилно нарязани картофи и стрък магданоз. Отделно сервираха голяма чиния с димящи, задушени пресни зеленчуци, които понякога лъщяха от бучица масло. Накрая идваше парчето сирене (него разделяха за два обяда), голямата зелена салата и купата с плодове. За вечеря обикновено поднасяха пържено или варено яйце, сирене, салата и плодове. Били приемаше по сто и десет калории на ден под формата на протеини, плодове и зеленчуци.

След като се храни два дни с тези вкусно сготвени и елегантно поднесени, но отчайващо незасищащи ястия, Били си зададе въпроса как щеше да я кара оттук нататък. Една вечер мина на пръсти покрай спалните и отчаяно претърси кухнята, за да открие отключения, празен шкаф за храна. От вечерта до сутринта, когато Луиз отиваше на пазар, в кухнята не оставаше и коричка хляб. На Били й хрумна да се сприятели с Луиз, но това беше изключено, тъй като не можеше да обели дума на френски. Дойде й на ум да отиде в някое кафене или ресторант и да се наяде като хората, но в квартала нямаше никакви заведения. Пък и не би могла да седне сама и да си поръчва ни френски. Това бе изключено. Можеше да прескочи до улица „Помп“, да си купи нещо за ядене и да го изгълта в стаята си. Трябваше само да посочи онова, което иска и да плати. Но я беше страх, че някой може да я заговори. Тази мисъл я изпълваше с ужас. Изключено беше да си купи нещо и да го изяде на улицата. Никой не ядеше на улицата в този изискан район между авеню „Фош“ и авеню „Анри Мартен“, където бяха най-скъпите жилища в Париж. Само понякога се случваше малко учениче да бърза за вкъщи заръфало края на франзела.

Опитите на Били да разреши проблема с храната се усложняваха и от вече осемнайсетгодишната й свръхчувствителност към онези, които имат и онези, които нямат.

Без да има опит с парите, тя можеше да определи почти точно размера на състоянията, които притежаваха хората от нейния кръг. Можеше да прецени как именно се подрежда всеки от братовчедите й в йерархията на имащите, кои момичета в „Емъри“ са безбожно богати, кои доста състоятелни и кои не чак толкова заможни. Цял живот бе имала проблеми с привилегированите. Никога не бе принадлежала към тях. Някои се радваха на абсолютно могъщество — можеха да имат всичко, което си поискат, а други бяха само отчасти облагодетелствани — богатството им имаше граници. Били ги оценяваше по тези показатели. Години наред разсъждаваше защо едни са привилегировани, а други не, но задоволителен отговор не намираше. Отвратителна несправедливост. И все пак — факт.

Били тутакси предугади абсолютното табу по въпроса за храната в дома на Лилиан дьо Вердюлак. С безпогрешния си усет тя установи, че се поднася толкова храна, колкото позволяват средствата на мадам. Нито повече, нито по-малко. От само себе си се разбираше, че щеше да е върхът на нахалството, ако Били споменеше, че храната не й стига и че коремът я приспива от глад. Допълнителна порция се полагаше само когато графинята си отрежеше по-малко от една четвърт от месото на подноса. Това, което останеше, се разпределяше между трите момичета.

Всяка вечер, преди да заспи, Били плачеше. Животът й беше кошмар. Дневно отслабваше с почти половин килограм — поемаше поне три хиляди калории по-малко, отколкото бе получавала години наред. Ако беше отседнала другаде, никой не би успял да й попречи да яде колкото си иска, ала растящият й интерес към тази загадъчна графиня и към френския език сякаш я държаха в плен. Пък и къде ли другаде можеше да отиде?

В края на първия месец Били започна да сънува на френски. Взе да улавя значението на някои изрази. Плахо сочеше разни предмети и питаше как се казват на френски. Опитваше се да отговаря на въпроси и обясняваше правилните си отговори с чудесната си памет. Досега не бе говорила френски и не се налагаше да я отучват от неправилен акцент. Били говореше ужасно, едва ли не неграмотно, но акцентът и интонацията й бяха като на Лилиан дьо Вердюлак.