Джудит Кранц - Любов и омраза в Бевърли Хилс( двете части)

Вълнението бе заглушило непрекъснатото й чувство на глад, но когато почукаха на вратата за вечеря, то отново я заизмъчва както преди. Били влезе в дневната и се отправи към малката овална маса в ъгъла. Помириса нетърпеливо въздуха, но за разлика от трапезариите в Бостън и в „Емъри“ тук не се носеха кухненски ухания.

Дъщерите на графинята вече я чакаха. Здрависаха се с Били и промълвиха няколко сдържано любезни слова на френски. Тя за пръв път виждаше такива момичета. По-малката, Даниел, бе на шестнайсет години, а Соланж — на седемнайсет, но и двете изглеждаха така, както изглеждат така, както изглеждат четиринайсетгодишните американки. Приличаха си като близначки — бледи личица с остри, строги и съвършено правилни черти, дълги, прави руси коси с път по средата и светлосиви очи. И училищните им униформи бяха еднакви — плисирани тъмносини поли и светлосини блузи. Не носеха никакъв грим и се държаха с несравнимо достойнство, сякаш бяха богати английски колежанки. В тях нямаше нищо френско.

Дочу се скърцане и трополене на колела, което оповестяваше, че от кухнята в дъното на Г-образния апартамент се задава Луиз със старовремската количка на два етажа. Били седеше до графинята и наблюдаваше как сипва прозрачната зеленчукова супа — първо на себе си, после на нея и накрая на момичетата. Следваха необелени рохки яйца, на всеки по едно, и голяма зелена салата с тънък резен шунка. След всяко ястие Соланж и Даниел прибираха чиниите и ги подреждаха на количката. На масата имаше и кошничка с хляб, но никой не посягаше към него и Били не посмя да си вземе. Пък и за свой голям ужас установи, че се колебае как точно да каже на френски „Моля, подайте ми хляба“. За нея беше много важно да се изрази правилно. Френският език, който така безпогрешно бе чела и писала в „Емъри“, нямаше нищо общо с тези шеметно леещи се, ромонещи звуци около масата. Може би само една на сто думи звучеше познато и тъкмо когато успяваше да улови смисъла й, паниката я обземаше и той отново изчезваше — явно нещо не бе както трябва.

Ако това бе френски, то тя не го знаеше. Нито дума.

Вдигнаха чиниите от салатата и сложиха нови. Мадам остави на масата пред себе си малък дървен поднос с резен сирене върху гнездо от зеленина. Графинята си отряза едно тънко парченце и подаде подноса на Били. Били беше толкова притеснена, че не посмя да си отреже по-дебело парче. После всички си взеха хляб и поднесоха масло в малка купичка — въпреки миниатюрните му размери, то бе украсено с красиви фигурки. Второ парче сирене не се полагаше. За десерт имаше четири портокала без семки. Били за пръв път виждаше такова изкусно белене на портокали и положи всичките си усилия, за да подражава на мадам и на момичетата. В центъра на масата имаше гарафа с вино, но от него си наля само мадам. Момичетата и Били пиха вода — мадам никога не й предложи чаша вино.

След като вечеряха, двете сестри закараха количката в кухнята, Луиз донесе поднос с две чашки и кана с филтрирано кафе. Остави подноса на малката масичка пред дивана в дневната и графинята махна с ръка на Били да седне до нея. Соланж и Даниел се върнаха към уроците си. През цялата вечер Били бе казала само три-четири думи. На всеки въпрос на момичетата тя се усмихваше широко — и, както й се струваше, глупаво, — после поклащаше глава и казваше с извинителен и объркан тон: „Je ne comprends pas“. Девойките като че ли изобщо не се учудваха на този отговор. През къщата им бяха минали не една и две безсловесни, мълчаливи чужденки, но учтивостта изискваше да разговарят с тях. Кой знае как щяха да се слисат, ако Били им беше отговорила.

В следващите пет потискащи минути, Били изпи подсладеното си с благословена голяма бучка захар кафе. Каза „Bonsoir“ и се оттегли в стаята си. Беше нетърпимо гладна. Безумно й се прияде нещо сладко, но последните два шоколада в чантата й само я позалъгаха. Преди да изпадне в пълно отчаяние, Били си припомни с облекчение, че основното ядене на французите е на обед, така че тази вечеря не биваше да я тревожи. И все пак, защо не си сипваха втори път и защо ядяха толкова малко — едно яйце, парченце шунка и такива тънки резенчета сирене! Били дълго мисли за вечерята, помечта за купи, препълнени със сладък сметанов крем със стафиди, и накрая заспа.

След време се оказа, че Били щеше да запомни тази вечеря като една от най-обилните в дома на Лилиан дьо Вердюлак. Зеленчуковата супа и шунката бяха допълнителна гощавка по случай пристигането й.