Приветливата усмивка остана на лицето й, но докато се здрависваше с Хъни, очите й се разшириха от изумление. Никога, наистина никога не бе виждала такова огромно момиче. Досущ хипопотам — невероятно и възмутително! Защо бе толкова пълна? И какво щеше да прави с нея? Къде щеше да я скрие? Докато отиваха към дневната, за да пият чай, Лилиан се опита да превъзмогне този неочакван ужас. Тя никога не си бе представяла, не ще прекара живота си в посрещане на наемателки и въпреки това се гордееше, че след едногодишния престой в нейния дом момичетата си тръгнаха първо с усъвършенстван френски (дотолкова, доколкото позволяваха умът и способностите им) и второ, което бе по-важно, с изфинени маниери — затова допринасяше самият въздух на Париж, такива обноски можеха да придобият само там и никъде другаде.
Седнаха до масичката за чай и Лилиан заговори с овладян, спокоен глас:
— Добре дошла у дома, Хъни. Мога да ти казвам Хъни, нали? А аз съм за теб мадам.
— Мадам, бихте ли ме наричали с истинското ми име? — Хъни бе репетирала това изречение през целия път в самолета от Ню Йорк. — Хъни е детският ми прякор, а аз вече не съм дете. Казвам се Вилхелмина, но бих искала да ме наричате Били.
— Но разбира се — съгласи се Лилиан. Били бе подходящо име, тъй като поради пълнотата си момичето бе по-скоро с неопределен пол. — И така, Били, повече няма да разговаряме на английски. Ще вечеряме, след като ти покажа стаята и си разопаковаш багажа. Ние вечеряме рано, в седем и половина, защото дъщерите ми имат много да учат. Ще ти говорим само на френски. Готвачката ни Луиз изобщо не разбира английски. Знам, че ще ти е трудно, но това е единственият начин да научиш езика. — Лилиан винаги наблягаше на този факт. — Отначало може да се чувстваш малко глупаво и притеснено, но само така ще усвоиш правилния разговорен френски. Няма да ти се смеем, но ще те поправяме, а ти не ни се сърди. Не бива да допускаме да повтаряш едни и същи грешки.
Лилиан бе уверена, че Били едва ли ще се вслуша във всички тези напътствия. Въпреки големите й усилия, наемателките прекарваха дните, а често и нощите си сред американските студенти, които бяха залели Париж, и изобщо не полагаха старания да изучават езика. Всички те бяха „учили“ френски в училище. Според Лилиан знанията им бяха на съвсем ниско ниво, но повечето не се трогваха и си оставаха с елементарния френски.
Очите на Били заблестяха. След тази реч повечето наемателки придобиваха объркано изражение, докато дебеланата сякаш се въодушеви. Кой знае, бегло си помисли Лилиан, може пък да излезе по-сериозна от другите. Какво ли друго й оставаше… Всеки случай личеше си, че няма да е като онова момиче от Тексас, за което къщата бе едва ли не хотел и искаше да му сменят чаршафите три пъти седмично. Нито пък като нюйоркчанката с претенции за душ, тъй като си миела косата всеки ден. Да не говорим за момичето от Ню Орлийнс, което забременя и трябваше спешно да отпътува за дома си, нито за лондончанката с четирите куфара, на която не стигнаха закачалките, та поиска крило от гардероба на Лилиан.
В домакинството на графиня дьо Вердюлак нямаше нищо сложно — Луиз чистеше, готвеше переше и пазаруваше. Работеше по осемнайсет часа на ден и бе напълно доволна. Тя служеше на графинята, откакто се помнеше, и двете смятаха това за напълно естествено и взаимно изгодно.
Рано всяка сутрин, още преди закуска, Луиз отиваше на улица „Помп“ и пазаруваше. Купуваше само това, което й трябваше за деня и нищо повече. Нямаха хладилник. Млякото, сиренето и всички продукти, които трябва да са на студено, се съхраняваха във вградено към кухненския прозорец малко шкафче с вентилатор.
Луиз бе майстор на покупките — винаги знаеше къде са най-изгодните цени. Всички продавачи я познаваха и години наред й даваха най-хубавото и най-евтиното. Въпреки това поне трийсет и пет процента от семейния бюджет отиваше за храна. Лилиан държеше всекидневна сметка за похарчените от Луиз пари: даваше й ги всяка вечер, а сутринта прибираше точното ресто. Правеше го, не защото не вярваше на прислужницата си, а защото цялото домакинство се крепеше на парите, които плащаха наемателките й. Наемът от малката вила в Довил отиваше за дрехите й и за училището на момичетата. Благодарение на наемателките можеха да плащат наема, храната и всичко останало.
Били подреди малкото си дрехи, предимно тъмни поли и блузи, излезе на балкона и почти премаляла от опиянение вдъхна мириса на Париж, който така и не бе успяла да долови в безбройните му описания. Чак сега разбра защо толкова много писатели — а те знаеха и разбираха повече от нея — се бяха опитвали да постигнат непостижимото: да предадат с думи този особен мирис. От тясното балконче се виждаха кестените и високата трева на Булонския лес. Стаята й бе скромно обзаведена. На високото, неравно легло, покрито с поизтъркана, избеляла жълта дамаска, се мъдреше дебела валчеста възглавница с калъфка от същия плат. Тоалетната бе в дъното на коридора — малко помещение с теракотен под, с казанче и синджир и гладка, тънка, светлокафява тоалетна хартия. В стаята й имаше умивалник и малко огледало над него. Когато искаше да се къпе, трябваше да предупреди графинята, за да й предостави собствената си баня.
Читать дальше