Александра Потър - Любовен пасианс

Невероятни почти.

За четирите си рождени дни, които Грейс беше прекарала със Спенсър, той нито веднъж не я беше будил с песничка. Никога не й беше носил закуска в леглото. Изобщо не си падаше по такива сладникави сантиментални неща. Обикновено все препускаше, все бързаше да отиде в офиса, все обещаваше да й се реваншира по-късно. Умът й, вече заработил на пълни обороти, прехвърляше възможностите: не му е стигнало времето да ми купи подарък; довечера ще работи до късно, забравил е да запази маса в ресторант…

Спенсър прекъсна мисловния й процес.

— Не може ли човек да поздрави своето момиче по случай рождения й ден, без да се е случило нещо лошо?

— Не може — отвърна с прозявка Грейс и поклати глава.

Обиденото му изражение изчезна и той вдигна рамене.

— Познаваш ме прекалено добре.

Грейс почувства как доброто й настроение беше на път да се натроши под някое от извиненията на Спенсър и като скръсти ръце, тя се облегна на възглавниците, истински съдия в пижама.

— Тогава изплюй камъчето — подкани го тя, все още с усмивка. Какво пък, не беше болка за умиране.

— Ами, просто има едно заплетено дело, по което работя. Утре ще се гледа в съда.

— Значи не можем да излезем довечера — заключи Грейс, съкращавайки задаващата се несъмнено дълга история.

Вече беше изгубила бройка на случаите на провалени планове заради служебните ангажименти на Спенсър. Ако не беше коктейл за посрещането на чуждестранни клиенти, то беше служебна вечеря, късно съвещание или неотложен краен срок.

— Мило, остави ме да довърша. — Той направи физиономия. Ако имаше нещо, което Спенсър истински мразеше, то беше да го прекъсват. — Естествено, че ще излезем довечера. Вече съм направил резервация за девет часа, макар че може да се наложи да закъснея малко, понеже има някакъв коктейл след работа и трябва да се весна за малко, да пийна нещо на крак…

— Да се веснеш за малко? — повтори Синди със саркастична усмивка. — Това не е ли оксиморон в твоя случай?

— Не, в моя случай има двама съпрузи с три деца, двама любовници и къща за половин милион лири, а аз се мъча да ги разведа цивилизовано — сопна се той, ядосан. Корифей на разводите в Лондон, графикът на Спенсър беше максимално запълнен. Той въздъхна. — Съжалявам, мило… просто вложих толкова труд в този случай и… ами… знам, че е непростимо, но не успях да ти купя подарък. — Спенсър свали очилата си и набърчи чело, така че русите му къдрици да паднат над очите му. За невинния наблюдател този жест би изглеждал спонтанен, но всъщност беше техника, усъвършенствана с години. Жест с напълно осъзнато въздействие на подкупващ чар. — Имаш ли нещо против да ти дам пари?

При обичайни обстоятелства Грейс щеше да се обиди, ако приятелят й не беше отделил време, за да й избере подарък: щеше да приеме, че не го е грижа, че не му пука, че не я обича. Но със Спенсър изпитваше облекчение. Не искаше да е неблагодарна. Просто докато тя винаги му купуваше импулсивни, разкошни, екстравагантни подаръци, които я бяха грабнали на момента, той винаги й купуваше подаръци, които бяха честно казано, ужасно практични.

Миналата година Грей разви кожена кутийка и я отвори, убедена че вътре се крие бижу, за да намери писалка „Монблан“. Беше прекрасна, сигурно струваше цяло състояние и беше много полезна, но не беше обгръщащата тялото, шоколадова сатенена рокля „Гоуст“, за която му намекваше от седмици. По-миналата година беше планински велосипед — пак беше чудесно, сигурно пак струваше цяло състояние, с дебели гуми и петнайсет скорости и всякакви екстри, но тя се изморяваше само като го погледнеше и изпита тайно облекчение, когато го откраднаха само седмица по-късно. А по-предишната година беше чанта, но не жадуваната супер елегантна торба от най-фин велур, а стабилно кожено куфарче от „Мълбери“, което сигурно също струваше цяло състояние, и беше невероятно практично за работа. Което, ако питате Грейс, беше целувката на смъртта за подаръците. В същината си, подаръкът трябваше да бъде непрактичен, луксозен източник на наслада.

Според нея практичното в никакъв случай не беше перфектно.

— Простено ли ми е?

Господи, той се опитва да бъде мил, помисли си Грейс, залята от чувство на вина. А аз съм някаква свадлива, подозрителна харпия. Усмихна му се.

— Недей да говориш глупости, естествено, че ти е простено.

— Това означава ли, че ще си духнеш свещичката и ще си пожелаеш нещо наум или цял ден трябва да стоя тук? — Той погледна часовника си.