Франческа Блок - Островът на изобилната любов

– Трябва да започнеш да ги следиш, драги – казва Хекс с гримаса. – Те трябва да заминат и да основат своя собствена цивилизация. Това е основната идея в книгата. Да бъдат смели, да вървят напред, да се жертват.

Аш разклаща къдрите си, сякаш така ще отблъсне тази идея извън стаята.

– Ние вече имаме нашата цивилизация тук – казва Ез и слага ръка на корема си, а лицето му пребледнява така, сякаш ще повърне.

А може би просто му приписвам собствените си намерения, защото и аз така мисля. Аз може би искам да изследваме кораба, след като видях как пламна косата на Венис, но да тръгна да основавам цивилизации е друга работа.

– Аз никъде няма да ходя – продължава Ез. – Преживях достатъчно гадости.

– Ще видим – казва Хекс. Познавам го добре: когато каже, „ще видим” това означава, че ще направим точно каквото той е решил да направим.

Тази вечер в леглото той споделя, че е изтощен от деня, макар да не сме свършили нищо особено; инцидентът с кораба ни се е отразил на всички. Прегръщам го по-силно от обикновено, дотолкова, че му се налага да разхлаби пръстите ми, за да се обърне. Затварям очи в тъмното, слагам ръка на сърцето на Хекс и се опитвам да вляза в ритъм с дишането му, като ми се иска и той още да е буден с мен.

Когато най-после заспивам, пак сънувам майка си. Търся я по телефона и я моля да се прибере вкъщи. Тя казва да се срещнем някъде и аз тръгвам натам. По пътя минавам покрай гробище на един хълм. Не съм очаквала там да има гробище и това ме безпокои. То е претъпкано с бронзови и мраморни статуи, толкова са много, че няма откъде да се мине. Огромен брой мъртъвци, мисля си аз, цял свят от мъртви хора, плъзгащ се надолу по хълма. Има крилати андрогенни фигури, жени, превръщащи се в дървета, мъже с големи глави и торсове, закрепени нестабилно върху крехки кози крака и една статуя на еленовия мъж от другия ми сън. После виждам статуята на майка ми. Тичам към нея, но това е трудно поради всичките други статуи и гробове по пътя. Някой от тях се накланят и заплашват да паднат върху мен. Стигам до статуята, но тя не е на майка ми – друга жена с блестящи очи, която държи копие. Виждам, че очите са дупки и вътре в статуята гори огън. Някакво течно вещество капе от челото и се стича по ръцете й. Докосвам го и виждам, че това е пот. Статуята вдига копието.

Събуждам се трепереща, обляна в собствената си пот и викам Хекс. Той ме прегръща през кръста и ме държи, докато спра да се мятам. Изритала съм завивките и той се пресяга да издърпа одеялото от краката ни и да ни завие.

– Помни, че това е само мираж – казва той.

Не съм сигурна дали има предвид съня ми или случилото се с брат ми.

– Ти искаш да заминеш, нали? – казвам аз на гръдния му кош. – Заради огъня. Мислех, че не вярваш в миражи.

– Вярвам във Вергилий.

Пак за този стар досадник.

– Не искам да заминавам оттук. Знам, че ще трябва поне да отидем до кораба, но...

Хекс казва:

– Всичко ще бъде наред. Обещавам, че всичко ще бъде наред.

– Защо? – питам аз. Плача и сълзите се стичат по лицето ми като потта, която извираше от горящата отвътре статуя.

– Защото те обичам – казва Хекс. – И всъщност това е всичко, което имаме.

Той вдига лицето ми и устните ни инстинктивно се намират в тъмното. Щом се целуваме, тялото ми се отпуска, сякаш току-що съм влязла в мраморна вана с топла вода, по повърхността на която плуват жасминови листенца, а наоколо горят свещи с аромат на лавандула и ванилия. Протягам се и ходилата ми достигат върховете на неговите изящни тънки пръсти. Той се надига и ме обръща по гръб, а аз обвивам лицето му в дланите си. Усещам как ръката му ме гали по гърлото, слиза надолу към гърдите ми и ги масажира, а другата му ръка поддържа врата ми. После един пръст върви надолу от слънчевия ми сплит към корема, през лонната кост между краката ми. Той раздалечава бедрата ми с коляно и движи ръката си в мен, а аз се извивам нагоре, за да посрещна пръстите му и получавам оргазъм почти моментално. Тялото ми изпитва такава благодарност към него, че пак имам желание да плача, само че този път не от страх.

– Твой ред е – казвам аз.

Въпреки че е минало толкова време, Хекс все още се стеснява, преди да ми разреши да му доставя удоволствие. Аз сядам и сега двамата заставаме лице в лице, с кръстосани крака.

– Нали? – питам аз. Винаги имам чувството, че трябва първо да го попитам.

– Добре.

Бутам го да легне по гръб и се настанявам между краката му, опирам устни до него, ръцете му са в косата ми. Той стене, през тялото му преминава спазъм и ме поразява мисълта колко уязвим би могъл да бъде той, но само с мен, само в нашето легло.