Дороти Кумсън - Вкусовете на любовта

Въпреки че ръцете ми треперят, аз взимам чашата от него и я слагам на плота до мивката.

— Фин…. — Паниката се кълби в мен, пластове, пластове мека, переста паника се трупат и ме задушават отвътре.

Треперещите ми ръце докосват нежно лицето му. Искам да го виждам, когато казвам това. Искам той да ме вижда, да ме гледа, докато го изричам, за да разбере.

— Фин… аз… те обичам . Много. Сърцето ме боли, когато мисля колко много те обичам. Не само като приятел. Ти никога не си бил „само“ за мен. Да, беше секс, но не бих могла да го направя с друг. — Затварям очи, избутвам паниката, за да я изкарам от мен, да се освободя от нея с всяка дума. Когато събирам отново кураж, отварям очи. — Наистина те обичам и ако някога реша да имам още деца, разбира се, че бих искала ти да си бащата. Ти на практика си баща за Зейн и Фийби. И да, признавам, че част от мен очакваше да се съберем.

Той мълчи и ме гледа предпазливо.

— Но не мога да бъда с теб. — Паниката продължава да се излива от мен. — Ти твърде много приличаш на него. Ти говориш като него, мислиш като него и се смееш на същите неща като него. Реагираш по същия начин и си всеотдаен за хората, които обичаш. Ти си невероятен. Какъвто беше той. По много начини. Ако се съберем, аз ще го изгубя отново. Вече го изгубих веднъж. Усилено се опитвах да го открия отново чрез готварската книга, почти да го върна. Не се получи. После стана онова с Фийби и аз трябваше да спра да се опитвам да правя нещата по неговия начин, да започна да ги правя по моя и да се откажа от още частици от него. Не мога да позволя да изгубя още от него. По никаква причина.

— Ако съм с теб, това ще го засенчи. Няма да знам къде свършва той и къде започваш ти. Ще се случва бавно, вероятно отначало няма да го забележа, но когато се опитам да си спомня нещо, което е казал или направил, то ще е смесено с теб и скоро нищо от него няма да остане. Не мога да позволя това да се случи.

Фин обгръща лицето ми, сякаш обгръща цвете, и палците му нежно бършат сълзите от бузите ми. Неговите сълзи са попити за миг от моите пръсти, преди да продължат пътуването си надолу покрай ръцете ми.

Паниката, ужасът, вече не са така силни; не изглеждат така поглъщащи и опасни, сякаш ще ме задушат с гъстите си бели дипли, сега, когато съм искрена.

— Разбираш ли? — питам го.

Той кима и извива розовите си устни в лишена от радост усмивка.

— А разбираш ли защо не можех да ти кажа това? Трудно е да призная, че не са минали и две години, а аз се влюбих в друг, камо ли да го призная на теб, когато толкова искам да сме заедно, а не мога.

Още едно нещастно кимане.

— Съжал…

— Шт, не казвай, че съжаляваш. Не и за това. Съжалявай за други неща, но не и за това.

Той сваля ръцете ми от лицето си, когато и аз свалям моите от неговото, после притиска длани към очите си, преди да потърка грубо бузите си и да изтрие сълзите. Оставя червени следи по кожата си.

— Господи! Защо винаги плача с теб? Не е добре за репутацията ми. Не ми се отразяваш добре, жено.

— Не си първият мъж, който го казва.

С покрито с червени петна лице, той отново пристъпва напред и ме прегръща през кръста.

— Е, да прекараме ли няколко часа в леглото заради доброто старо време? — шегува се. Знам, че се шегува. Хваща ме за ръката и ме извежда на по-здрава почва. Иска също като мен да се върнем към онези, които бяхме, преди аз да намеря друг начин да потуша болката и да го целуна, за да не си тръгне онази нощ. Преди той да се опита да направи същото и това да ни увреди почти необратимо. Фин иска да намери искрата на онова, което бяхме, сред развалините на последните дванайсет месеца от живота ни. И двамата знаем, че бяхме приятели, предимно и най-вече приятели, и двамата вярваме, че можем отново да имаме това.

Аз се смея, клатя печално глава, докато попивам очите си и опитвам да намеря изражение, което да пасва на промяната в разговора.

— Поправи ме, ако бъркам, но няма ли ДНК на друга жена по чаршафите ти точно сега? Вероятно и из целия апартамент.

— Подробности, Саф, подробности. Макар че може би имаш право.

Затваря очи и ме придърпва към себе си. Лицето му е до шията ми, шепне до кожата ми:

— Обичам те. Винаги ще те обичам.

Думите се отпечатват върху мен като невидима татуировка, за да ги нося вечно.

Преди да мога да отговоря, той отстъпва от мен.

— И аз те обичам — шепна му. — Винаги ще те обичам.

Той ми се усмихва с топлината и обичта, с която бях свикнала, и с искрената усмивка на Фин.