Дороти Кумсън - Вкусовете на любовта

Внезапно младши детектив Клайв Малоун се озовава пред мен, между мен и жената, която е ококорена от ужас и бяс заради случващото се около нея. Той иска да е бариера между нас, в случай че тя реши да пренебрегне всички предупреждения и да се хвърли към мен.

Но тя няма да го направи. Твърде изненадана е. „ОСТАВИ НОЖА! ВЕДНАГА!“ — крещи отново някой и очите й изливат омразата си към мен, докато тя бавно вдига ръце над главата си, както правят по филмите, и после пуска черната дръжка на готварския нож. Той изтраква на пода и създава малка резка, недалеч от петното, върху една от плочките — поредният белег по кожата на моя живот. Още един белег, който да ми напомня как свърши всичко това, къде се затвори и завърши този кръг.

Взираме се едва в друга, докато й слагат белезниците.

— Наистина ли си мислеше, че ще те оставя да се измъкнеш след онова, което направи на Джоел, на мен, на Фийби, на семейството ми? — питам я. — Наистина ли мислеше, че ще те оставя да дойдеш в дома ми, в моя дом, и да ме убиеш? Ти си много заблудена, нали? Жалка и заблудена.

Тя се втурва напред, но я задържат един дребен полицай и една висока полицайка. Продължаваме да се взираме една в друга, докато те я информират за правата й и я отвеждат. Дори когато излиза през вратата, продължава да извива глава към мен и да ме гледа с омраза.

— Добре се справихте — казва ми Клайв Малоун, вече може да се обърне към мен, защото съм в безопасност. — Получихме пълно признание, което означава, че вероятно няма да се наложи Фийби да свидетелства. Ако успеем да я накараме да се признае за виновна, вероятно никой няма да научи, че Фийби я е видяла онзи ден . Сигурно е било ужасно за вас, но ни дадохте точно каквото ни трябва. Справихте се отлично.

— Госпожо Макълрой, можете ли да ни кажете за протокола какво се случи? — попита Клайв Малоун. Седеше до друг, по-възрастен униформен полицай, който едва ли можеше да изглежда по-отегчен.

— Преди осемнайсет месеца съпругът ми беше убит — започнах аз. — Всички смятат, че се справям добре, но нямат представа какво правя, за да продължавам. А преди шест седмици четиринайсетгодишната ми дъщеря помоли директора на училището да ми съобщи, че е бременна. Един неин приятел призна, че той е бащата, но аз знаех, че трябва да е замесен някой по-възрастен и по-опитен, който я е манипулирал да не използва предпазни средства. През същата седмица получих първото писмо от убийцата на съпруга ми. Тя продължи да ми пише шест седмици. Знам коя е, защото дъщеря ми я беше видяла със съпруга ми през онзи ден . Денят, в който го убиха.

Тя ме следеше, не знам от колко време, но се опита да проникне в къщата ми, повреди колата ми два пъти и пусна слухове за дъщеря ми.

Днес разбрах кой е мъжът, който е пускал съобщения със сексуално съдържание на дъщеря ми, и знаех какво трябва да направя. Трябваше да сторя така, че да ме арестуват законно и на публично място, за да мога да ви кажа всичко това. Именно по тази причина потроших колата му и дръпнах онази реч — вярна е до последната дума, между другото, — за да се озова тук. Не можех да ви кажа това в килията, защото не знаех кой ще ни чуе. Не знам кого познава тя. Дори сега рискувам, като ви казвам, но нямам избор. Мисля, че тя ще се опита да ме убие през следващите дни, когато не съм в болницата и съм сама вкъщи.

Умолявам ви да не я разследвате през следващите дни. Умолявам ви, умолявам ви, умолявам ви да ме оставите да се държа нормално, за да реши тя, че не съм ви казала нищо и да не изчезне или да не се опита да нарани някого от семейството ми. Може, докато съм в болницата, да сложите някой да наблюдава къщата ми, за да се опита да я забележи как оставя писмо, и да я арестувате.

Така се случи. Обикновено не съм агресивен човек, но не искам да умра и да изоставя децата си, искам тя да ме остави на мира и да бъде съдена за убийството на съпруга ми.

И двамата мълчаха, когато приключих. Не това очакваха да чуят и нямаха какво да кажат. Аз също. Така че тримата седяхме в тишина цели пет минути, преди Клайв Малоун да въздъхне.

— Той няма да се върне, нали? — казвам на Клайв Малоун. Масажирам с основата на палците си ъгълчетата на очите си, точките на болката, мястото, където ще се пропукам. — През цялото това време се опитвах да го задържа жив, опитвах се да се вкопчвам във всяка дреболия от него, защото се убеждавах, че ще се върне. А той няма да се върне. Няма да се върне. — Краката ми отказват да ме държат изправена сега, когато съм поразена от тази новина, от тази реалност. — Той няма да се върне. Аз никога няма да го видя отново.