Дороти Кумсън - Вкусовете на любовта

Той отвръща с недружелюбно изопване на устните и поглед, но оставя отворена предната врата и вратата към апартамента си, когато влиза вътре.

Апартаментът му отчасти тъне в мрак, защото щорите на дневната са спуснати, предполагам, че на спалнята също. Другите врати по коридора за затворени, затова всичко е притихнало и почти мрачно. Фин се премести тук след развода преди осем години. Беше женен две години и двамата не знаеха защо изобщо са се оженили — направиха го във Вегас, — нито пък защо се разделиха. Аз я харесвах, но тя се изнесе след раздялата и не искаше да поддържаме връзка. „Имам нужда от ново начало далеч от всички — писа ми. — Знам, че ще разбереш.“

Когато влизам в апартамента, Фин, слава богу, е облякъл тениската си и върви пред еркерния прозорец, дърпа въжетата, за да отвори щорите. Отваря и прозорците нагоре, докъдето стигнат, за да влезе въздух. Целият апартамент има нужда от добро проветряване, защото смърди на секс.

Той върви из дневната си, подрежда я след снощните дейности: взима винените чаши от масата пред телевизора и ги отнася в кухнята. Връща се за малките чаши и почти празната бутилка уиски. Докато мачка празните пакети от солети и вдига празната опаковка от презерватив, която почти се е скрила под масичката за кафе, най-сетне проговаря:

— Какво, дойде да ме гледаш как чистя, или да ми кажеш какво още не мога да правя, защото вече не сме приятели?

— Не… дойдох… — Вдигам бяла книжна торбичка, вътре има мъфин, който направих за него. Всички вкусове, които знам, че обича. — Виждаш ли? Донесох този мъфин: бяло брашно, бяла захар, бял шоколад, кокос — който естествено е бял — и всичко това в бяла хартиена торбичка. Е, да, има боровинки и кокосът е леко запечен, но в общи линии това е сладкиш бяло знаме. — Размахвам торбичката. — Примирие?

Той мълчи, гледа ме приведен над масата за кафе, преди да се изправи и да тръгне към кухнята. Босите му крака издават почти комично шляпане по плочите.

Аз го следвам. Знам, че е наранен, но и аз съм наранена. Светът не е наред без него и Джоел и не мога да повярвам, че той не чувства същото.

— Не ти ли е странно, че не сме говорили от месец? — питам аз.

Той свива пренебрежително рамене и пълни голяма халба, която с Джоел са донесли от Октоберфест в Мюнхен през 1997, с вода от чешмата. Джоел призна, че това е едно от най-лошите пътувания в живота му, защото за първи път имал бели петна от пиене и мразеше мисълта, че не си спомня какви ги е вършил.

— Е, коя беше приятелката ти? — питам отново, с надеждата да го накарам да заговори.

Фин свежда чашата от устните си и извърта страховито глава към мен. За миг ми се струва, че ще ми се разкрещи да се махам от къщата, да се махам от живота му и се стягам в очакване.

— Ти присмиваш ли се? — пита той.

Може би не беше чак толкова добра идея.

— Не. Питам, защото ме интересува. — Вдишвам дълбоко, опит да овладея паниката в мен. Имам обичаен начин за потискане на паниката, но няма да го правя повече. Не искам да бъда вече онзи човек. Не се получава съвсем, но имам напредък. Сега се изправям пред паниката, вместо постоянно да бягам.

— Интересува те или ревнуваш? — предизвиква ме той.

— Ревнувам. Разбира се, че ревнувам. — Паниката се надига. Свеждам поглед към мъфина в ръката си. Искам го. Искам да разкъсам торбата и да го натъпча целия в устата си, за да млъкна, да спра да правя това. Да хвърля торбата на плота и да си тръгна.

Неговата изненада е очевидна, но той мълчи.

— Знаеш, че ревнувам. Знаеш, че аз… това, че те исках и спах с теб, не беше проблемът, Фин.

— Ти друго каза.

— Знам. Аз просто… и двата разговора ме хванаха неподготвена. Не съм много добра в това. Трудно ми е да говоря за чувствата си. Ако можех, вероятно нямаше да имам толкова проблеми. Само бог знае колко усилено се опитвам напоследък, но още не съм го овладяла. Изплашена съм. Паникьосана съм. Искам да правя нещата идеално и ужасно много се плаша, че няма да се получат, а после мислите ми препускат към всички евентуални проблеми и аз напълно се сковавам. С изключение на последните седмици всеки проблем, който имах, като че ли изискваше да се справя с него. Беше… беше толкова трудно. А и ти, паникьосах се, защото в онези разговори имаше твърде много болезнени точки.

Дълбоко, дълбоко, дълбоко вдишвам и дълго, дълго, дълго издишвам.

— Имам нужда да се върнеш в живота ми. Искам те обратно.

— Имаш си Луис.

— Той не е ти.

— Какво ми казваш, Саф, извинявай, Сафрон, защото нищо не разбирам?