Трейси Козънс: Синя кръв

Той срещна погледа й и разбра — със сигурността на влюбен — че тя си спомня всичко: как бяха изразявали любовта си — думите, жестовете, признаващи неща, които думите никога не биха могли. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Как бе могъл да се съмнява дори за момент?

Той протегна ръка към нея, но тя забърза към банята да си прибере нещата.

Отпусна се на леглото. Не му беше приятно да я гледа как плаче. Искаше — повече от всичко друго — да я направи щастлива. Но знаеше, че тя никога не би могла да бъде щастлива, ако той пожертваше своя дълг, ако не се оженеше и не дадеше на страната това, от което имаше нужда. Разтърка лицето си. Тревогата и напрежението, които любовта бе временно отдалечила от него, го връхлетяха с пълна сила. Затруднението, в което бе изпаднал, го измъчваше. Трябваше да намери изход, иначе изобщо нямаше да бъде полезен за страната си. Нито за нея, нито за себе си.

Тя се появи отново и хвърли една шепа четки и шишенца в куфара. Тръгна пак към банята, но той я хвана за ръката и я придърпа между коленете си. Стиснал двете й ръце, изчака, докато тя срещна погледа му.

— Изслушай ме. Знам, че ме обичаш. Аз също те обичам, дори повече от снощи, ако това изобщо е възможно. Ти стана част от живота ми, не мога да си представя, че няма да бъдеш до мен, каквото и да правя.

За един дълъг момент Никол задържа погледа си върху него. После издърпа ръцете си от неговите и отстъпи назад, скръстила ръце в защитен жест.

— Това, което би трябвало да направиш, е да помислиш за страната си. Ранд, аз не ти действам добре. Ти снощи напълно забрави за задълженията си, когато… — Тя преглътна с мъка, след това го погледна. — Преди малко идва Джералд. Изглежда твоите родители са ти много ядосани, а също и Зара и нейните родители. И не мога да кажа, че не ги разбирам. И двамата не помислихме за тях.

— А защо, по дяволите, трябва да мислим за тях? — изрече той гневно. Не им дължеше никакви обяснения. Снощи, когато ги остави, не бе обещавал, че пак ще се върне. Смяташе да го направи, разбира се. Не смееше да се надява, че ще открие великолепието на нейната любов. За хиляден път откакто бе срещнал тази изключителна жена почувства как усмирителната риза на дълга го пристяга в гърдите, притиска сърцето му. — Ако бях просто един кой да е човек, това нямаше да има значение за никого, освен за нас. Аз не съм женен. Дори не съм сгоден.

— Но ти не си кой да е. — Тя вдигна ципа на торбата за дрехи. — И двамата го знаем.

Ранд отвори уста да обясни за проблесналата в него идея за, макар и слабата възможност. Но се отказа. Ако не успееше, това можеше да я нарани още повече. Още по-лошо — ако знаеше, щеше да направи всичко възможно да му попречи, толкова силна бе лоялността й към нейната страна.

Изправи се и застана до нея. Повдигна брадичката й с ръка, като я накара да го погледне в очите.

— Приеми, че съм обикновен човек, само за момент.

Тя се засмя неуверено.

— Никога няма да бъдеш обикновен.

Той се усмихна на нейния комплимент, но отказа да бъде отклоняван. Трябваше да я чуе да го казва, за да се почувства силен.

— Добре, нека все пак си представим. Би ли се омъжила за мен?

— Какво? — Очите й станаха огромни, лицето й придоби измъчено изражение. Нямаше представа защо трябва да я пита нещо толкова невъзможно.

— Ранд, моля те…

— Би ли се омъжила за мен? — настоя той.

— Да, разбира се. На минутата. Но…

Да. Признанието й го изпълни с радост. Знаеше, че отговорът и ще бъде такъв, знаеше, че любовта й към него няма нищо общо с титлата и положението му. Обичаше го като човек, не като принц.

Той сложи ръце на бузите й, след това прокара палци по гладките, фини очертания на лицето й.

— Дай ми една седмица, Никол. Не заминавай, преди да е изминала една седмица. Моля те!

— Нищо няма да се промени за седмица, Ранд — и двамата го знаем.

Непоколебимостта й го впечатли силно. Той може би се самозаблуждаваше. Над тях бяха надвиснали векове закони и обичаи, тегнеха на гърдите им като камъни. Никога не бе усещал традициите на Каледония толкова задушаващи. И все пак трябваше да опита.

— Нищо няма да промени и чувствата ни. Остани още една седмица, скъпа.

Тя сякаш размисли, но пак хвърли поглед към куфара. Ранд бе обхванат от паника. Трябваше да я задържи. Когато заговори, гласът му потрепери:

— Моля те, Никол… а аз никога не моля.

Прехапала с угрижен вид сочната си долна устна, тя бавно сведе поглед.

— Те може да не ме искат толкова дълго тук.