Трейси Козънс: Синя кръв

Колкото бе възможно по-тихо, тя издърпа куфара си от гардероба, отвори го върху един стол и започна да си подрежда багажа. Повече от всичко друго й се искаше да изчезне и никога да не се върне на това място в тази страна. Изобщо не трябваше да се връща. Глупачка беше да си мисли, че би могла да допринесе с нещо. Само бе усложнила нещата.

Застави се да продължи, без да поглежда към него. Молеше се да не се събуди, да не му остане възможност да я убеди да се върне в леглото. Изпразни едно чекмедже и полека отвори второто.

Докато беше в полусън, в мозъка му нахлуваха една след друга картини от случилото се предната нощ, изпълвайки го с доволство, каквото не бе изпитвал преди. Доволство и безкрайна радост. Искаше му се да тича с километри. Искаше да застане на покрива на двореца и да изкрещи на целия свят колко много обича госпожица Никол Олдридж. Да я дръпне обратно в леглото и да й покаже колко много я обича.

Всичко в нея го опияняваше: нежния, изкусителен аромат на кожата й; звуците, които издаваше в момента на кулминация; начинът, по който го гледаше, сякаш държеше тайните на вселената в ръцете си. Караше го да чувства, че наистина е така.

Ранд протегна ръка, но мястото до него бе празно. Отвори веднага очи и видя право пред себе си гърба на Никол — облечена в халат с цвят на праскова, със спусната и разрошена от съня коса. За момент се задоволи да наблюдава грациозните й движения — докато не си даде сметка, че тя опакова багажа си. Обзе го неясна тревога.

— Скъпа?

При звука на дрезгавия от съня глас Никол замръзна, но продължи да приготвя багажа си.

— Какво правиш? — Без да му обръща внимание тя продължи със сигурни и решителни движения да прехвърля пуловери и бельо в куфара си. — Никол — обади се той по-остро. — Кажи ми какво си намислила.

— Мисля, че се нарича прибиране на багажа — смотолеви тя. Опитът й да прозвучи безгрижно само засили тревогата му.

Раздразнен — и изпитващ немалък страх — Ранд отметна завивките и спусна крака от леглото.

— Изглежда отиваш някъде.

— Отивам.

Той усети болка в сърцето.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде? Или смяташе да заминеш, без да ми кажеш?

Тя преустанови движенията си, накрая се обърна към него.

— Отивам си у дома.

Отговорът й още повече го обърка.

— Какво? Ти живееш тук. — Изведнъж разбра. Сякаш го удариха в корема. — Имаш предвид Америка.

— Да. — Тя му обърна гръб и натъпка още един пуловер в куфара си. Нахвърляше дрехите как да е, сякаш искаше да приключи колкото е възможно по-бързо.

— Как не! — Той се изправи и с бързо движение я хвана за китката. Тя вдигна поглед към него, разширила тревожно очи. Господи, само като я погледнеше сърцето му започваше лудо да бие. Предната нощ бе сложил това сърце в краката й. — Какво става тук? След всичко снощи…

— Когато ме направи своя любовница… — Думата проби защитната му броня, както нищо друго не би могло. Тя превръщаше тяхната любов в шега, в пародия. Наистина ли го мислеше за способен да я подложи на всичко това? — Така ли мислиш?

— Това е истината. Сега ме остави. — Тя издърпа ръката си и хвърли последния пуловер в куфара. Отиде до гардероба, извади торбата за горните си дрехи, метна я на разхвърляното легло и започна да поставя в нея костюмите си.

Тогава той се сети. Тя нямаше никаква представа. Не разбираше какво действително се е случило предната нощ. Не вярваше, че би могъл да й предложи нещо повече.

А можеше ли?

Веднъж бе обмислял възможностите: невероятни предположения, хипотетични идеи, които щеше да проучи — ако и когато научеше, че тя също го обича.

Те не бяха реални.

Трябваше да ги направи реални. И все пак не можеше да свърши нищо, ако тя си тръгнеше. Нямаше да има сили и кураж, ако тя не бе до него.

Пристъпи до нея, сложи ръце на раменете й, почувства я как потреперва от докосването му.

— Не можеш да си тръгнеш. Трябва да останеш тук.

— Трябва? — повтори тя, без да помръдне.

— Заповядвам ти да останеш. — Думите се изплъзнаха, преди да си даде сметка колко са неуместни.

Тя се отдръпна, очите й блеснаха гневно.

— Как смееш! Може да си бъдещият крал, но не заповядваш на сърцето ми. Отказвам да бъда твоя любовница.

— Престани с тази дума! Не става дума за това. А за нас. — Той си пое силно дъх да се успокои, опита се да улови погледа й, да го задържи. — Никол, снощи ми каза, че ме обичаш. Нещо променило ли се е оттогава? — Господи, нека да не казва да!

— Не! Аз… не — изрече тя с глас, издаващ мъката й.