Роджър Зелазни - Дневна кръв

Разказите за вампири винаги са ме смущавали, защото те тръгват да хапят хората, които после също стават вампири и също тръгват да хапят хора, които после… Тук има геометрична прогресия и ако поспреш да се замислиш над това, скоро ще установиш, че не след дълго всички ще станем вампири и няма да остане кого да хапем. Освен това подобно положение ми изглежда гнило от екологична гледна точка. Останалите видове имат естествени врагове и други ограничителни фактори, които контролират прекаленото развитие на популацията. Ако всичко върви, както е прието по традиция, би трябвало да има и още нещо. Оттук е и моят скромен принос към канона на неумрелите…

Свих се в ъгъла на рухналия гараж зад разрушената църква. Влагата се просмукваше в коленете ми през джинсите, но знаех, че чакането ми е към края си. Няколко филизчета мъгла се надигнаха живописно от подгизналата земя и леко се полюляваха от предутринния ветрец. Колко холивудски от страна на времето…

Хвърлям поглед към просветляващото небе, като правилно отгатвам посоката на пристигането. След по-малко от минута ги видях да шляпат по обратния си път — един голям и тъмен и друг по-малък и блед. Както очаквах, влязоха в църквата през отвора в рухнала преди години част от покрива. Сподавих прозявка, щом погледнах часовника си. Сега ще седят и ще дремят още петнайсетина минути, докато слънцето излива сутринта от изток. Може и по-кратко, но да им дам малко свободно време. Още няма закъде да бързам.

Протегнах се и изпуках с кокалчетата си. Бих предпочел да съм си в леглото. Нощите са за спане, а не да се правиш на бавачка на два тъпи вампира.

Да, Върджиния, тук наистина има вампири. Но няма защо да се вълнуваш. Странното е, че никога няма да срещнеш някой от тях. Просто по тези места не са чак толкова много. Всъщност са на косъм да станат застрашен вид, което е напълно разбираемо, като се има предвид обичайната интелигентност, която съм срещал сред тях.

Да вземем например този младеж Бродски. Той живее — извинявай, пребивава — близо до градче с няколко хиляди жители. Би могъл да посещава различен човек всяка нощ години наред, като оставя снабдителите си (научавам, че това напоследък е използваното от тях понятие) само с леко възпалено гърло, слаба временна анемия и две — три драскотини на шията, които скоро ще бъдат забравени.

Ама не! Привързал се е към една местна красавица — Илейн Уилсън, бивша мажоретка. Все при нея се връща. Много скоро тя изпада в обичайната кома и вампирясва. Добре, знам, споменах, че наоколо няма много вампири, но лично на мен ми се струва, че светът би могъл да използва малко повече от тях. В случая с Бродски обаче не става дума за фактора пренаселеност, а само за глупост и лакомия. Никакъв истински финес, никакво планиране. Макар и да аплодирам привличането на нов член към неумрелите, доста съм ужасен от нехайните му методи по отношение на сериозните действия. Той оставя дири, които и всеки тук може да проследи; изхитрява се също да използва такова множество традиционни знаци и да оставя толкова много улики, че дори в тези модерни времена един разумен човек лесно ще разбере какво става.

Горкият стар Бродски — все още да живее в средновековието и да се държи така при бум на популацията им! Явно никога не му е минавало през ума да се замисли над математическата страна на нещата. Изцежда няколко души, към които е особено привързан, и те вампирясват. Ако те се чувстват и се държат по същия начин, ще излязат и ще завербуват още няколко от своите снабдители. И така нататък. Като онези писма, които нареждат на получателя да ги размножи и да ги изпрати на още няколко души. След известно време всеки ще е вампирясал и няма да останат никакви снабдители. И тогава какво? За щастие природата има начини да се справя с популационните взривове и на такова равнище. И все пак внезапен наплив на новобранци в тая епоха на масмедии може наистина да обърка подземната екосистема.

Стига философия. Време е да влезем вътре и да хванем бика за рогата.

Взех си найлоновата торба и излязох от сайванта. Тихо изругах, щом налетях на едно дърво и цял душ се изля отгоре ми. След това се отправих през полето и после — към страничната порта на старото здание. Тя се охраняваше от ръждясал катинар, който изтръгнах и захвърлих в далечното гробище.

Вътре кацнах на хлътналия парапет на галерията и отворих торбата си. Извадих скицника и молива, които си носех. Вътре се процеждаше светлина през счупения прозорец отзад. Падаше предимно върху боклук. Не особено вдъхновяваща гледка. Както и да е… Започнах да скицирам. Винаги е добре да имаш хоби, което може да служи за оправдание на странни деяния, за ледоразбивач…