Роджър Зелазни: Дневна кръв

Десет минути минаха, смятам. Най-много.

След още шест чух гласовете им. Не бяха особено шумни, но имам изключително остър слух. Бяха трима, както и предполагах.

Влязоха през страничната порта — крадешком, със скокове, непрекъснато се оглеждаха и не виждаха нищо. Отначало дори не ме забелязаха, докато творях изкуство там, където навремето детски гласове са изпълвали неделните утрини с нестройни молитви.

Бяха старият доктор Морган — няколко дървени кола стърчаха от торбата на гърба му (обзалагам се, че вътре имаше и чук — предполагам, Хипократовата клетва не важи за неумрелите: «първо, не вреди» и т.н.); отец О’Брайън, стиснал здраво като щит Библията и с разпятие в другата ръка, и младият Бен Келман (годеникът на Илейн) с лопата на рамо и торба, която излъхваше внезапната миризма на чесън.

Прокашлях се и те и тримата спряха, обърнаха се, блъснаха се един в друг.

— Здрасти, докторе — обадих се аз. — Здрасти, отче. Бен…

— Уейн! — възкликна докторът. — Какво правиш тук?

— Скицирам — отговорих. — Напоследък си падам по старите здания.

— Как ли пък не, дявол те взел! — каза Бен. — Извинявай, отче… Ти си хукнал след някоя история за проклетия ти вестник.

Поклатих глава.

— Не съм, истина говоря.

— Е, Гас никога няма да ти позволи да публикуваш нещо по тоя въпрос и ти добре го знаеш.

— Честна дума — казах аз. — Не съм дошъл да пиша за това. Но знам защо вие сте тук и сте прави — дори да го опиша, никога няма да го отпечатат. Наистина ли вярвате във вампири?

Докторът впери в мен твърд поглед.

— До неотдавна не вярвахме — отговори той. — Но, синко, ако беше видял това, което видяхме ние, и ти щеше да повярваш.

Наведох глава и затворих скицника си.

— Добре. Ще ви кажа. Тук съм, защото съм любопитен. Исках да видя всичко със собствените си очи, но не искам да ходя там сам. Вземете ме със себе си.

Те се спогледаха.

— Не знам… — промълви Бен.

— Няма да е гледка за гнусливи — каза ми докторът. Отец О’Брайън само кимна.

— Не знам дали трябва да идва още някой — добави Бен.

— Общо колко души знаят? — попитах аз.

— Всъщност само ние — обясни Бен. — Ние сме единствените, които наистина са го видели в действие.

— Един добър журналист винаги знае кога да държи устата си затворена — казах аз, — но той също е и много любопитно създание. Нека да дойда с вас.

Бен сви рамене, докторът кимна. След малко кимна и отец О’Брайън.

Върнах скицника и молива в торбата и слязох от галерията.

Последвах ги през църквата, отвън в тясното антре и нагоре към една отворена, провиснала врата. Докторът щракна джобно фенерче и зашари с него по разнебитено стълбище, което водеше надолу в тъмното. След това заслиза бавно. Отец О’Брайън го последва. Стъпалата скърцаха и сякаш се раздвижиха. Бен и аз изчакахме, докато те стигнат до долу. После Бен натъпка в сакото си пикантни храни от торбата и измъкна фенерче от джоба си. Включи го и пристъпи напред. Тръгнах веднага след него.

Спрях, щом стигнахме в подножието на стълбището. В лъчите на фенерчетата им видях два ковчега на дървени магарета и нещо на стената над по-големия.

— Отче, какво е това? — попитах аз.

Някой любезно насочи светлината към него.

— Прилича на стрък имел, привързан към фигурата на малка каменна сърна — отвърна той.

— Може би има нещо общо с черната магия — предположих аз.

Той се прекръсти, приближи се и го свали.

— Вероятно е така — той натроши имела и го захвърли в другия край на стаята, смачка фигурката на пода и изрита парчетата й във всички посоки. Усмихнах се и се придвижих напред.

— Хайде да отворим тия работи и да погледнем — каза докторът.

Помогнах им.

Когато ковчезите бяха отворени, не обърнах внимание на коментарите за бледността, запазеността и кървавите устни. Бродски изглеждаше така, както бе изглеждал винаги — тъмна коса, гъсти тъмни вежди, хлътнали челюсти, малко шкембенце. Момичето обаче беше прелестно. По-високо, отколкото си мислех, с почти синкав оттенък на кожата, шията му едва-едва пулсираше.

Отец О’Брайън отвори Библията и започна да чете, като държеше фенерчето над нея с трепереща ръка. Докторът сложи торбата си на пода и започна да рови вътре.

Бен се извърна настрани със сълзи на очи. Тогава протегнах ръка към него и тихо му счупих врата, докато другите бяха заети. Пуснах го на пода и пристъпих зад доктора.

— Какво…? — започна той и това беше последната му дума.

Отец О’Брайън спря да чете. Втренчи се в мен над Библията.