Марлис Мелтън: Набелязана мишена

Докато проправяха пътя си през охраната и тълпата, гласове по интеркома обявяваха отпътуващите и закъснелите полети. Пищяха бебета. Обезумели пътници спореха с персонала на гишетата.

Напрежението във въздуха се просмука през тънката кожа на Пени, връзвайки стомаха й на възел. Странно, въпреки че се отправяше към Вашингтон, а след това към Ирак, не нейното физическо състояние я притесняваше. Можеше да усети как напорът на надвисналата над нея тъга разбива стените на сърцето й.

Да, идеята да направи това беше нейна, за да се спаси от потенциалното разочарование. Но с всеки следващ миг все повече не й се искаше да продължи напред.

Щеше ли да го намери в обятията на друга жена, когато се завърне? Тази мисъл я убиваше. Как можеше той да полудее по нея, да прави любов с нея, да се грижи за нея така, както го бе правил през последните седмици, ако не обичаше само и единствено нея?

— Виждаш ли място, където да седнем? — попита я Джо, когато забавиха ход до нейния терминал.

— Не искам да сядам — призна тя, притискайки корема си с ръка.

С проницателен поглед, Джо сложи пътническите им чанти в краката си и я придърпа към себе си, придържайки я здраво.

Сълзи бликнаха от очите на Пени, когато се предаде на утешението му. Нямаше друго място на света, на което би искала да бъде, освен тук, с глава на гърдите на Джо, слушайки ритмичното биене на сърцето му, вдишвайки чистия му мъжки аромат. Това бе всичко, от което се нуждаеше, за да е щастлива.

Колко плашещо беше това.

— Боже, ще ми липсваш, Пен — каза той пресипнал, прегръщайки я дори по-силно.

Като фон се чу първото обявяване на нейния полет.

Той звучеше толкова искрен. Прониквайки в дълбочината на чувствата му към нея, Пени се изсмя с насълзени очи.

— Да, бе. След пет дни ще ме забравиш. Познавам те, Джо Монтгомъри.

За нейна изненада той повдигна брадичката й. Тя затаи дъх при вида на намръщеното му лице и страстта в очите му.

— Не мисля — изрече тихо. — Защото самият аз току-що го разбрах.

За нейно удивление прекара пръсти през косата й, разхлабвайки кока на тила й, и я целуна яростно.

Потънала в страстната му милувка, Пени не можеше да мисли. Той продължаваше да я целува, без да обръща никакво внимание на тълпата, редяща се за качване в самолета.

Какво бе разбрал току-що? Какво се опитваше да й каже?

Тя вкусваше страстната му целувка и я поглъщаше като цвете слънчева светлина. Светът й се въртеше около него. Би му позволила да я целува вечно, но най-сетне той се отдръпна и повдигна глава.

Неколцина пътници ги аплодираха, но Пени бе твърде зашеметена, за да я е грижа.

— Сега върви — каза Джо пресипнал, със зачервено лице и насълзени очи. — Върви да вършиш добрини за другите, Пенелопе Ан Прайс. Но по-добре да се върнеш при мен вкъщи невредима. Това е заповед — добави сериозно.

Пени се опита да отвърне. Надеждата пусна корени дълбоко в сърцето й.

— Тъй вярно, сър — успя да отвърне приглушено.

Замаяна, пое ръчния багаж, който той повери в ръцете й. Покорно стъпи на бързо движещата се пътека, търсейки бордовата карта и документа си за самоличност.

Те продължиха да се гледат, докато стюардесата не взе билета й. Джо помаха с ръка за довиждане с умислено изражение, което я трогна.

— Обичам те, Джо! — изкрещя тя в последния момент.

Очите й блеснаха, а смайването замени тъжното му изражение.

С пламтящо лице и опасявайки се от последиците на порива си, Пени се обърна и се понесе надолу по подвижната стълба.

Ако това не накараше Джо да се затича, тогава може би нищо не би могло.

О, боже, моля те, нека той да ме чака, когато се върна.

Когато Вини паркира пред редица къщи в източната част на Филаделфия, Лия изтри потта от дланите си. Имаше чувството, че стъпва на чужда планета, където сградите са прилепени една до друга и негостоприемният студен вятър носи боклуци.

— Коя е вашата къща? — попита тя.

Усещаше напрежението в корема си.

— Ето я там.

Той посочи масленожълта сграда с лющеща се боя и изкривена предна веранда.

Лия преглътна с усилие. Дали фактът, че двамата с Вини са от различни светове, щеше да повлияе на съвместното им бъдеще?

Той изключи двигателя и улови несигурния й поглед.

— Обичам те — наведе се и допря чело до нейното. — Не се притеснявай. Сто пъти ти казах, че ще те харесат.

— Щом казваш — въздъхна тя.

Едва бяха слезли от колата, когато входната врата се отвори с трясък. Тъмнокосо момиче се затича по стъпалата на верандата и с вик на задоволство се хвърли в обятията на Вини. Докато той я въртеше, Лия осъзна, че съществото с буйни коси е петнадесетгодишната му сестра Изабела.