Марлис Мелтън - Набелязана мишена

Северен Афганистан

— Прекъсвам връзката — прошепна Джо в радиостанцията и заедно с тримата морски тюлени под негово командване се отдалечи от пътеката надолу към дефилето колкото може по-безшумно.

Докато се провираха през кипарисовата горичка, която през очилата за нощно виждане сияеше в тъмнозелено, той отброяваше секундите до момента, в който заложеното взривно устройство трябваше да избухне.

— … деветнайсет, двайсет.

Бум! Мощният взрив бе последван от крясъците на бунтовниците талибани — същите, които ги изненадаха от подземните пещери на около четири километра по пътеката. Тюлените се бяха изтеглили, отвръщайки на ожесточения обстрел. Пътят към площадката за кацане се оказа дълъг. Екипировката за нощен бой на четиридесетината мъже, чиито изстрели отекваха оглушително в планинските склонове, утежняваше придвижването още повече.

Тюлените трябваше да захвърлят раниците, за да увеличат скоростта си. Разполагаха само с по шест амуниции на човек и вече бяха изчерпали както боеприпасите, така и силите си, когато най-сетне зоната за кацане се появи пред погледите им.

Тя се намираше на планинско плато, чийто склон бе изпепелен от въздушен обстрел. Храстите бяха изгорени, а земята разровена. Единственият начин да стигнат до нея беше да се спуснат по обраслото с дървета стръмно дефиле и да се изкачат от противоположната страна.

Щом се озоваха в падината, тюлените останаха скрити и поне за известно време в безопасност. Когато гъстият дим започна да се разсейва, изстрелите постепенно се разредиха и в далечината се чуваха само стенания и викове. Вятърът шумеше злокобно в клоните на вечнозелените дървета.

С малко повече късмет тюлените щяха да използват експлозията, за да се изтеглят и да задържат бунтовниците далече от площадката за приземяване.

Тази разузнавателна мисия, мрачно размишляваше Джо, бе прокълната още от момента, в който се поддаде на изкушението да заеме мястото на главнокомандващия Харлан, който имаше треска. Час преди да започнат да се спускат, техни другари бяха огледали планинската местност от хеликоптер, но изобщо не бяха забелязали неприятеля. И което беше още по-лошо, останалите тюлени се намираха далеч от мястото, където беше отрядът на Джо. Иначе щяха да се втурнат да ги спасяват — като орлица, която се стрелва към малките си. Малогабаритните оръдия на хеликоптера можеха да отстранят четиридесетината бунтовници с прецизността на хирургически скалпел.

Принудена да се крие, на групата на Джо не й оставаше нищо друго, освен да се обади за помощ. Ако талибаните не се оттеглеха преди пристигането на хеликоптера или ако — не дай боже — разполагаха с въздушни ракети в арсенала си, то прокълнатата мисия можеше официално да бъде обявена за катастрофа.

Щом стигнаха до дъното на клисурата, той провери предавателя. Беше време. Къри извика помощ по радиостанцията.

— Браво, докладвай — каза в слушалката.

— Къри е тук — прошепна санитарят.

— Смайли — обади се снайперистът.

— Нико — съобщи артилеристът. — Мамка му!

Ругатнята разтревожи Джо.

— Случило ли се е нещо?

— Питам се какво, по дяволите, се стича по крака ми… Мамка му!

Това вече звучеше зле.

— Тръгвайте насам — нареди командирът, съзнавайки необходимостта да събере отряда.

Четирите сенки се раздвижиха едновременно. Нико дишаше тежко. Той се отпусна до Къри, който коленичи да го прегледа. Джо направи същото и веднага прецени сериозността на раната, осветена от джобното фенерче на санитаря. «Мамка му» не беше точно възклицанието, изскочило в съзнанието му. Нико беше улучен в бедрото, близо до артерията. Ако се съдеше по бледото му лице, вече беше изгубил много кръв. Какво щяха да правят? За да стигнат до зоната за кацане, щеше да им се наложи да изкачат склона с ловкостта на планински кози.

Трябваше да се обадят спешно за помощ, иначе с Нико беше свършено.