Марлис Мелтън: Набелязана мишена

— Благодаря, не ми се яде — но щом забеляза кутията с пица, веднага си отряза голямо парче.

— Е, какво се е случило? — настоя Пени.

Офелия пренебрегна въпроса.

— Я гледай, не знаех, че имаш котка — подвикна тя и посочи с вилицата към всекидневната.

Котаракът на командир Монтгомъри се навърташе около оставената на масичката чиния.

— Феликс! — скара му се Пени и се втурна да го вземе. — Не е мой. На съседа е.

— Морският тюлен? — вдигна очи към тавана Лия, докато пъхаше в устата си поредната хапка. — Спиш ли с него?

— Не, разбира се — възрази Пени, възмутена от липсата на деликатност у сестра си. — Сега е на някаква мисия. Една от приятелките му трябваше да се грижи за животинчето, но тя не идва достатъчно често, а то обича да си похапва. Нали, Феликс? — продължи, галейки пухкавата глава на котарака. — А сега може ли да се върнем към причината за твоето идване?

Раменете на Офелия увиснаха.

— Ами… първо, туристите вече си заминаха и не изкарвам достатъчно пари като сервитьорка.

— Това се очакваше — каза Пени, която я бе посъветвала да си намери истинска работа още миналата година, когато се бе случило същото.

— Но има и друго — тежко въздъхна сестра й.

Тя вече прехвърляше наум възможно най-лошите сценарии.

— Надявам се, няма нищо общо с дневника на татко — каза почти умолително.

— Опасявам се, че е точно така — тихо призна Лия.

— О, не! Какво си направила?

— Обадих се на Ерик — продължи тя и както обикновено прибегна до стария изпитан номер — неустоимите й тюркоазени очи гледаха тъжно. — Бях малко пийнала и исках да получа някои отговори.

— И какво му каза? — попита Пени, като стисна котарака.

Беше ядосана, че сестра й може би е провалила завинаги шансовете им да получат справедливост.

— Ами, само го питах как може да спи нощем. Не съм го обвинила, че е откраднал рицина или че е убил татко.

— И той какво?

— Нищо. Започна да мрънка и да заеква. Повярвай ми, винаги заеква повече, когато е нервен. А няма от какво да се нервира толкова, освен ако не е уплашен.

Пени гледаше сестра си, като продължаваше да стиска котарака.

— Заплаши ли те? — не знаеше дали трябва да я зашлеви през лицето, или да се опита да я успокои. — Затова ли скри колата в гаража?

— Казах ти вече. Той дори не може да говори. Само диша в слушалката.

— Диша? Това звучи, сякаш си му се обаждала повече от веднъж.

Лия преглътна с усилие.

— Той ми звъня няколко пъти оттогава. И както вече обясних, мълчи.

По-голямата сестра потръпна, щом осъзна смисъла на казаното.

— О, господи — измърмори тя.

Лия бе направила пробив и сега си плащаше за това.

— Много съжалявам — с неприсъщо за нея смущение измърмори тя. — Не знам какво ме накара да му се обадя. Бях потисната.

Тревогата на Пени премина в съчувствие.

— Разбирам те, миличка. И аз бях разстроена — започна да премисля възможностите им. — Е, струва ми се, че за Ерик нищо няма да се промени, след като е научил, че сме се заели с него. Освен ако не изчезне съвсем, от ФБР винаги биха могли да го арестуват.

— Показа ли им вече дневника на татко?

— Не. Срещата ни е насрочена за четвъртък.

— О, боже — въздъхна Лия и разтри рамене, сякаш й беше студено.

— Радвам се, че се премести при мен за известно време — неочаквано каза Пени. — Най-добре е да сме заедно при това положение. — Не й допадаше мисълта, че сестра й може да седи сама и уплашена.

Лия й отправи благодарна усмивка.

През мъркането на Феликс Пени успя да чуе в новините да се споменава нещо за морски тюлени. Веднага насочи вниманието си към телевизора, като направи знак на сестра си да мълчи.

— … североизточен Афганистан най-голямата катастрофа в историята на Специалните части — съобщаваше женски глас. — Засега известните жертви са шестнайсетте войници на борда на военния хеликоптер и трима тюлени, чиито тела са открити близо до мястото на взрива. Лидерите на талибаните твърдят, че са обезглавили четвърти морски тюлен. Въпреки тези изявления мащабната акция по издирването му продължава. Самоличността на изчезналия не е установена.

Докато говорителката съобщаваше за бомбардировката в Ирак, Пени погледна през прозореца към тъмната празна къща на съседа си и сърцето й се сви от съчувствие. Запита се дали командир Монтгомъри познава лично някого от жертвите. Малкото общество на Специалните сили беше изключително сплотено.

— Мислиш ли, че има нещо общо с твоя тюлен? — попита Офелия, проследила погледа й.