Марлис Мелтън: Набелязана мишена

По дяволите, просто се беше предал.

Гласовете замлъкнаха. Нечии плахи стъпки се приближиха до него.

Бъди милостив, Господи.

С усилие се подпря на лакти. Пред замъгления му поглед се появиха силуетите на двама мъже, облечени в кремави роби и с тюрбани на главите. «Ангели?», помисли си с удивление и примигна, за да фокусира образите. Тогава дочу блеенето на овце. Не, пастири.

Те пристъпваха към него предпазливо, като разговаряха помежду си и непрекъснато се оглеждаха наоколо. Единствената дума, която успя да различи, беше «американец».

Единият от тях протегна нож и той потръпна в очакване на най-лошото. Но това беше неговото оръжие. По-възрастният го сложи на корема му. После бръкна под робата си, извади мях от козя кожа и му го подаде, гледайки го състрадателно.

— Благодаря — успя да прошепне Джо.

Опита се да поднесе манерката до устните си, но ръката му трепереше неконтролируемо.

Непознатият му помогна. Докато поглъщаше живителната течност, потискайки порива да я изпие до капка, възрастният каза нещо на по-младия, който му направи знак да стане.

— Ела.

Джо се поколеба. Кой можеше да му гарантира, че няма да го предадат на талибаните? Сякаш усетил недоверието му, младежът повтори отново:

— Американци.

В сърцето му се запали искрица надежда. Може би, но само може би, те щяха да му помогнат.

Упорството на Ерик Томлинсън най-сетне беше възнаградено. По време на третото му посещение в апартамента на Офелия Прайс възрастна германка с навита на ролки коса подаде глава през отсрещната врата и попита настойчиво:

— Що звъниш ’секи ден на Лия, кат’ виждаш, че няма никой?

Струя студена пот се стичаше от слепоочията към брадата му, когато я попита с мрачна усмивка:

— Зззнаете ли… кккъде е?

— И ’що трябва да ти казвам? — рече жената и го изгледа подозрително.

— Тттрябва да… пппоговоря с нея — цялото му тяло се бе стегнало от усилието да завърши изречението.

— Не, не знам къде е — отсече германката и понечи да хлопне вратата.

— Чакайте! — Ерик направи рязко движение и я подпря с рамо, за да попречи на жената да се скрие. — Знаете! — изрече обвинително.

Можеше да го прочете по месестото й лице, докато правеше усилие да го избута навън.

— Махай се! Отиде у сестра си, ясно? Няк’ви нейни приятели ще се настанят тук. Само т’ва знам.

Той рязко се отдръпна и вратата се затвори. При сестра си? О, да, по-голямата дъщеря на Дани Прайс. Ерик я харесваше повече от импулсивната Офелия. Ала Соня, съпругата му, харесваше малката. «Не е ли красавица?», казваше тя за момичето с червеникавозлатиста коса и тюркоазени очи.

Да, съгласяваше се той, но другата е умна, също като баща си.

Проницателността на Дани почти щеше да провали Ерик преди пет години. Затова и бе умрял, отнасяйки тайната на съдружника си в гроба.

Или поне така се бе надявал.

Офелия Прайс очевидно знаеше истината. «Как спиш нощем?», бе го попитала.

И точно след нейното обаждане бе изгубил съня си.

Как би могла да се досети, изпадаше Ерик в мъчителни размишления, освен ако Дани не бе оставил някаква бележка, някаква следа или бе изпратил послание от отвъдното? На по-голямата сестра нямаше да й трябва много време да замеси в случая федералните.

Трябваше да ги накара да млъкнат, иначе всички щяха да съжаляват.

Афганистан

Болницата във въздушната база в Баграм беше построена от сглобяеми плоскости и електричеството се осигуряваше от генератори. Нямаше топла вода.

Тъй като се нуждаеше от истински душ, Джо се озова в общата баня. Потръпваше от студените струи, които се изливаха върху него. Със сапун в ръка, той се зае да отмива от тялото си трупаната със седмици мръсотия, като се опитваше да заобикаля обработената рана от изгорено върху дясната си буза. Бяха го предупредили да я пази суха.

Пяната щипеше драскотините и мехурите по ръцете му. Хлътналият му корем, щръкналите кости на таза и охлузената кожа свидетелстваха за тежкото изпитание, което бе преживял.

Спасителите му се оказаха местни жители, баща и син. Те бяха изпратили съобщение за находката си до съюзническите войски и шест души от Силите със специално предназначение бяха тръгнали към отдалечената планина, за да придружат командващия провалилата се мисия офицер до Баграм. Веднага го обградиха с внимание и грижи и не го оставяха нито за минута сам, за да не му дадат възможност да размишлява за ролята си в ужасната катастрофа.