Марлис Мелтън: Набелязана мишена

— Не — категорично отсече Пени. — Той има висок офицерски чин. Никога не го изпращат на бойната линия. Но вероятно е виждал някои от загиналите — добави тя, убедена, че трагедията ще го засегне дълбоко.

Когато преди година в квартала се завърна почти напълно парализиран ветеран от войната в Ирак, той саморъчно му направи рампа и му осигури транспорт до болницата. Беше изключително внимателен.

Освен това беше висок, мускулест, с изсветляла от слънцето коса и дълбоки зелени очи. Пени му бе хвърлила око от години, но знаеше, че няма никакъв шанс пред красивите жени, които постоянно влизаха и излизаха от джакузито му. Впрочем почти не си бяха разменили и дума, освен задължителните любезни поздрави.

Той нямаше представа, че тя се грижи за котарака и поддържа двора му чист по време на продължителните му отсъствия.

Със спотаена въздишка си спомни за недоядената пица, взе чинията и я отнесе в кухнята.

— Най-добре да си лягам — подвикна, докато изхвърляше остатъците, за да зареди миялната машина. — Утре ще ставам рано за работа. Мисля, че горе ще намериш всичко необходимо.

— Благодаря — отвърна Лия, стиснала дистанционното на телевизора и прещракваща каналите.

Няколко минути по-късно, когато вече беше в леглото, Пени отново се сети за деветнайсетте мъже, изгубили живота си. Като лейтенант от американската армия и пламенен патриот, сърцето й се свиваше заради тях и семействата им. Помисли си и за изчезналия командос. Дано да е жив, помоли се мислено.

След това, както вече й бе станало навик, се отдаде на фантазиите си за неустоимия съсед. Малкото му име беше Джоузеф, но бе чувала приятелите му да го наричат Монти. За нея обаче той беше Могъщия Джо, който щеше да приеме тази трагедия твърде лично и искрено й се искаше да може да го утеши.

Тук ще умра, помисли си Джо, като се отпусна в оскъдната сянка на надвисналата над него скала.

Дишаше дълбоко, за да успокои бързите удари на сърцето си. На тази височина въздухът беше изключително разреден. През деня беше горещо, но нощем температурата рязко спадаше и той трепереше от студ в изпокъсаната мръсна униформа.

От безпощадния вятър устните му се бяха напукали и раната от изгаряне на бузата му непрекъснато щипеше. Устата му беше толкова пресъхнала, че езикът се бе подул. Ако не намереше скоро вода, щеше да му се наложи да я краде от войниците, които го преследваха. Нямаше ли да е забавно?

Планът за оттегляне и бягство беше несигурен, което бе още едно недоглеждане в провалената мисия. По-добре да се бе опитал да се промъкне през вражеската линия и да потърси помощ от съюзническите войски, отколкото да се катери по планината Хиндукуш и да търси определеното за изтегляне място. В продължение на четири безкрайни дни бе преследван от бунтовниците, които познаваха терена като дланите на ръцете си. И през цялото време се бе хранил само с гущерите, изтегнали се на припек на скалата.

Много пъти бе на косъм от залавянето. Но страхът от смъртта — особено смърт чрез обезглавяване, с което талибаните бяха известни, го караше да продължава напред. Зоната за изтегляне си оставаше все така недостижима.

Беше попаднал в смъртоносен капан, където нищо не изглеждаше логично. Как можа всичко да се обърка толкова бързо? Защо не му се удаваше да намери изход от този лабиринт на ужаса?

Тътенът от далечни взривове беше единствената му връзка с реалността. Американците бяха предприели ответен удар.

Внезапно из долината се разнесе приглушеното бръмчене на военен хеликоптер. Веднага разбра, че го търсят, и с усилие преглътна сълзите на безсилие.

Нямаше как да даде знак за местонахождението си. Заедно с каската бе изгубил и светлоотразителната лента, която винаги носеше в подплатата й. Бе се лишил от инфрачервеното фенерче, заповядвайки на хората си да захвърлят раниците. Специалният набор за екстремни ситуации, в който се намираше сигналното огледало, бе изхвръкнал някъде, докато се бе търкалял надолу по склона. По никакъв начин не можеше да подаде сигнал за помощ.

Единственият избор бе да продължава напред с риск да бъде заловен, но вече бе на границата на изтощението. Затова лежеше под оскъдната сянка на скалата и жадно поемаше въздух глътка по глътка, всяка от които можеше да се окаже последна.

Дали не изпадаше в делириум? Стори му се, че долавя гласове… Тук, където досега се чуваха само бухалите и вятърът?…

Опита се да се надигне, но едва успя да отлепи подпухналите си клепачи. Успя да освободи ножа, но той се изплъзна от скованите му пръсти.