Росс Макдональд: Подвижна мишена

Таксито се отклони от националния магистрален път №101 и пое към морето. Шосето, което се виеше в подножието на тъмен хълм, навлезе в каньон, обрасъл с дъбов шубрак.

— Това е Кабрильо каньон — каза шофьорът.

Наоколо не се виждаха къщи.

— Тук хората в пещери ли живеят?

— Естествено, не. Именията са долу, край океана.

Минута по-късно усетих дъха на море, а след поредния завой долових и прохладата му. Една крайпътна табела гласеше: „Частна собственост. Разрешението за влизане може да бъде отменяно по всяко време.“

Дъбовият шубрак бе отстъпил мястото си на редици от палми и жив плет от монтерейски кипариси. Пред погледа ми се разкриваха морави, по които все още проблясваха капчици, бели сенчести портали, покриви от червени плочки и позеленял меден обков. Един „Ролс“, с кукличка зад волана, премина покрай нас и с порива на вятъра почувствах, че навлизам в нереален свят.

Светлосинята мараня над долния край на каньона беше като дим от бавно тлеещи банкноти. През нея дори и морето изглеждаше като шлифован диамант, чиято синя искряща повърхност бе здраво вклинена в устието на каньона. Частна собственост, както личеше от голямата ярко боядисана табела. Никога досега Пасификът не ми се беше виждал толкова малък.

Колата зави по път, обграден с тисови дървета, пропътува известно разстояние по частна мрежа от алеи и излезе над самото море, чиито далечни контури се гонеха в посока към Хаваите. Къщата бе с гръб към каньона, а едната й половина се издигаше в подножието на разклонението на носа. Постройката беше ниска и дълга. Двете й крила, разперени под тъп ъгъл над морето, приличаха на връх на стрела. През просеката на алеите забелязах бялата равна повърхност на един тенискорт и блесналата синева на плувния басейн.

Шофьорът се отклони от разширяващия се път и спря до гаражите.

— Ето тук живеят пещерните хора. През задния вход ли ще влезете?

— Не съм от надутите.

— Да ви изчакам ли?

— Да.

Едра жена, облечена в ленена рокля, прекрачи прага на служебния вход, докато се измъквах от колата.

— Мистър Арчър?

— Да. Мисис Сампсън?

— Мисис Кромберг. Аз съм икономката. — Усмивка огря набръчканото й лице, както слънцето — разораната нива.

— Можете да освободите таксито. Феликс ще ви върне в града, като свършите.

Платих на шофьора и извадих чантата си от багажника. Чувствах се малко неловко, като я държах в ръцете си. Не знаех дали работата ще приключи за час или за месец.

— Ще оставя чантата ви в килера — каза икономката. — Сигурна съм, че няма да имате нужда от нея.

Тя ме преведе през кухня, обзаведена с хром и порцелан, вестибюл, хладен и покрит със сводове като в манастир, след което я последвах в една кабинка, която след натискане на бутона ни отведе на втория етаж.

— Всички модерни удобства — подметнах зад гърба й.

— Инсталираха го след злополуката с краката на мисис Сампсън. Струва седем хиляди и петстотин долара.

Това трябваше да ми затвори устата и го стори. Тя почука на вратата срещу изхода на асансьора. Никой не отговори. След като почука още веднъж, тя отвори вратата към една висока бяла стая, твърде огромна и оскъдно мебелирана, за да принадлежи на жена. Над масивното легло висеше картина, изобразяваща часовник, карта и шапка, поставена върху тоалетка. Време, пространство и секс. Приличаше на творба на Куниоши.

Леглото бе неоправено, но празно.

— Мисис Сампсън! — извика икономката.

Един хладен глас й отговори:

— На площадката съм. Какво има?

— Мистър Арчър е тук — човекът, на когото телеграфирахте.

— Кажи му да дойде тук. И донеси кафе!

— Минете през френските прозорци — каза икономката и излезе.

Щом прекрачих прага, мисис Сампсън ме погледна над книгата си. Тя беше полуизлегната в един шезлонг, с гръб към високото утринно слънце и преметната хавлия върху тялото. До нея стоеше инвалидна количка, но самата тя не приличаше на инвалид. Загорялата й стройна фигура бе толкова тъмна, че плътта изглеждаше като полирана. Заради изрусената, ситно накъдрена коса издължената й глава изглеждаше като покрита с пяна от сметана. Да се определи нейната възраст бе почти толкова трудно, както и да се определи тази на скулптура, изваяна от махагон.

Тя постави книгата в скута си и ми протегна ръка.

— Чувала съм за вас. Когато Милисънт Дрю скъса с Клайд, каза, че сте свършил добра работа. Не спомена точно как.