Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Ако е с жена, това ме интересува естествено. Искам да науча всичко за нея, защото не мога да си позволя да пропусна такова предимство.

Чудех се кой ли е психоаналитикът й.

— Имате ли предвид някоя жена?

— Ралф не споделя нищо, той е много по-близък с Миранда, отколкото с мен, а и аз нямам необходимото оборудване, за да го шпионирам. Затова повиках вас.

— Да си го кажем направо — допълних аз.

— Аз винаги говоря направо.

В рамката на отворения френски прозорец се появи прислужник филипинец, облечен в бяло сако.

— Кафето, мисис Сампсън.

Той постави сребърния сервиз на ниската масичка до шезлонга. Фигурата му беше дребна и пъргава. Зализаната му черна коса правеше малката топчеста глава да изглежда като намазана с грес.

— Благодаря, Феликс.

Тя се отнасяше мило със слугите си или искаше да ме убеди в това.

— Желаете ли кафе, мистър Арчър?

— Не, благодаря.

— Може би предпочитате нещо по-твърдо?

— Нямам навик да пия преди ядене. Аз съм детектив от нов тип.

Тя се усмихна и отпи от чашата. Аз станах и се запътих към края на площадката, откъдето се виждаше морето. Терасовидният склон отдолу опасваше в зелени стъпала пространството до самия край на носа, преди рязко да се спусне към брега.

Откъм ъгъла на къщата дочух плясък, който ме накара да се наведа през перилата. Басейнът се намираше на най-горната тераса и представляваше облицован със сини плочки овал с искряща в зелено вода. Момче и момиче пореха водата и играеха на гоненица. Момичето гонеше момчето. То се остави да го хванат.

Изведнъж те се превърнаха в мъж и жена и движещата се гледка застина под лъчите на слънцето. Движеха се само водата и ръцете на момичето. Тя бе застанала зад него и го бе прегърнала през кръста. Пръстите й нежно, сякаш докосваха арфа, се движеха по гръдния му кош и се вкопчваха в косматото островче между гърдите му. Лицето й беше скрито от гърба му. Неговото излъчваше гнева и достойнството на слепите бронзови фигури.

Той отблъсна надолу нейните ръце и се изкачи навън. По открилото се лице се четеше дълбока уязвеност. Ръцете й висяха, сякаш бяха изгубили предназначението си. Тя седна на ръба на басейна и провеси крака във водата.

Тъмнокосият младеж изпълни от трамплина отскок с лека чупка. Тя не го погледна. От краищата на косите й се посипаха капчици вода, които, подобно на сълзи, се стекоха в скута й.

Мисис Сампсън ме извика по име.

— Нали не сте обядвали?

— Не съм.

— Феликс, сервирайте обяд за трима във вътрешния двор. Аз ще ям тук, както обикновено.

Феликс леко кимна и излезе. Тя го повика отново.

— Донеси снимката на мистър Сампсън от будоара. Нали трябва да знаете как изглежда той, мистър Арчър?

Лицето в кожената рамка беше пълно, с рядка, посивяла коса и изкривена уста. Едрият нос свидетелстваше повече за упорство, отколкото за самоувереност. Изкуствено застиналата усмивка бе присвила подутите клепачи и подчертаваше провисналите бузи. Бях виждал подобни усмивки в гробниците — върху маската на смъртта. Това ми напомняше, че и аз един ден ще остарея и ще умра.

— Нещастник, но ми принадлежи — каза мисис Симпсън.

Феликс издаде лек звук, който би могъл да бъде кикот, сумтене или въздишка. Не можах да измисля нищо в добавка към неговия коментар.

Той поднесе обяда във вътрешния двор, който представляваше покрит с червени плочки триъгълник, разположен между къщата и страната на хълма. Над зиданата подпорна стена склонът бе засаден с трева, агератум и пълзяща лобелия и се издигаше като безкрайна синьо-зелена вълна.

Тъмнокосият младеж беше тук, когато Феликс ме доведе. Той бе зарязал гнева и достойнството си и, облечен в свеж светъл костюм, изглеждаше чудесно. Изправен, със своите шест фута и три-четири инча, той бе достатъчно висок, за да ме накара да се почувствам малогабаритен. Хватката му беше здрава.

— Казвам се Алън Тагърт. Управлявам самолета на Сампсън.

— Лу Арчър.

В лявата му ръка подрънкваше чаша.

— Какво пиете?

— Мляко.

— Шегувате ли се? Мислех, че сте детектив.

— Специалитетът ми е ферментирало кобилешко мляко.

Усмивката му беше блестяща и приятна.

— Моят е джин с тоник. Навик от Порт Морсбай.

— Доста ли сте летели?

— Петдесет и пет мисии. Около две хиляди часа.

— Къде?

— Най-вече на атола Каролайн. Летях на „П-38“. Произнесе го с любовна носталгия, сякаш бе име на момиче.

В този момент дойде и момичето, облечено в рокля на черно райе, която се стесняваше и разширяваше на съответните места. Медночервената, подсушена и бухнала коса обгръщаше главата й като облак. Големите зелени очи върху бронзовото лице ме смаяха, понеже изглеждаха странно, както биха изглеждали светли очи върху лицето на индианец.