Росс Макдональд - Подвижна мишена

Тагърт ми я представи. Това беше Миранда, дъщерята на Сампсън. Настанихме се на метална маса под сянката на брезентов чадър, чийто железен прът пробождаше центъра й. От време на време вдигах погледа си от чинията със сьомга с майонеза и наблюдавах момичето. Тя беше висока, с очарователно непохватни движения, от тези момичета, които се развиват бавно, но си заслужават да ги чакаш. Пубертет около петнадесетте, първи брак на двадесет — двадесет и една. Следват няколко трудни години за преодоляване на романтиката и превръщане на момичето в жена, за да разцъфти като съвършена красавица на двадесет и осем или тридесет. Тя изглеждаше на около двадесет и една, малко голяма, за да е дъщеря на мисис Сампсън.

— Моята мащеха — каза тя, като че ли четеше мислите ми, — моята мащеха винаги изпада в крайности.

— Мен ли имате предвид, мис Сампсън? Аз съм от умерения тип.

— Не конкретно вас. Всичко, което тя върши, е крайно. Другите хора падат от коне без впоследствие да бъдат парализирани от кръста надолу. Но не и Елейн. Подозирам, че това е на психологическа основа. Тя загуби умопомрачителната си красота, с която бе свикнала, и се оттегли от борбата. Падането от коня й поднесе удобен случай да го стори. Доколкото знам, направила го е нарочно.

Тагърт леко се изсмя.

— Хайде стига, Миранда. Пак си чела някоя книжка. Тя високомерно го изгледа.

— Ти поне не можеш да бъдеш обвинен в подобно нещо.

— Има ли някакво психологическо обяснение за присъствието ми тук? — попитах аз.

— Не съм сигурна какво точно търсите тук. Трябва да откриете следите на Ралф или нещо подобно.

— Нещо подобно.

— Предполагам, че тя иска да изкопчи нещо от него. Признайте, че е проява на крайност да повикаш детектив само защото мъжът ти е прекарал нощта навън.

— Аз съм дискретен, ако този факт ви притеснява.

— Нищо не ме притеснява — мило отговори тя. — Просто правя психологическа забележка.

Прислужникът филипинец се движеше спокойно през двора. Неговата уверена усмивка беше като маска, зад която изолираната му личност гледаше крадешком през дълбините на черните, обградени с тъмни кръгове очи. Имах чувството, че заострените му уши долавяха всяка моя дума, усещаха дишането ми и брояха ударите на сърцето ми.

Тагърт се почувства неудобно и смени темата.

— Мисля, че досега не съм виждал истински жив детектив.

— Ще ви дам автограф, само че ще се подпиша с „X“.

— Говоря сериозно, детективите ме привличат. Навремето май имах намерение да ставам такъв — преди да се кача в самолет. Мисля, че това е мечта на много деца.

— Много деца не остават верни на мечтите си.

— Защо? Не обичате ли работата си?

— Предпазва ме от вършене на поразии. Да видим сега, вие сте били с мистър Сампсън, когато се е чупил.

— Точно така.

— Как беше облечен той?

— Спортно яке от туид на „Харис“, кафява вълнена риза, светлокафяв памучен панталон, туристически обувки. Гологлав.

— Кога точно се случи това?

— Около три и половина, като кацнахме в Бърбанк, вчера следобед. Трябваше да преместят една друга бракма, за да мога да паркирам моята. Не оставям това на друг; вътре има някои специални приспособления, които могат да ги задигнат. Мистър Сампсън отиде да се обади в хотела да пратят кола.

— В кой хотел?

— „Валерио“.

— На пуеблото от Уайлшър ли?

— Ралф е наел бунгало в него — каза Миранда. — Харесва мястото, защото е тихо.

— Когато отидох до главния вход — продължи Тагърт, — мистър Сампсън го нямаше там. Това изобщо не ме притесни. Беше пил доста, но в това нямаше нищо необичайно, а и сам можеше да се грижи за себе си. Въпреки това малко се ядосах. Стоях закотвен в Бърбанк само защото той не можеше да почака пет минути. Пътят до „Валерио“ с такси струва три долара, а аз не можех да си ги позволя.

Той хвърли поглед на Миранда, сякаш да се убеди, че не казва твърде много. Тя изглежда се забавляваше.

— В крайна сметка — каза той — отидох до хотела с автобус. Смених три и с всеки пътувах по половин час. В резултат — нямаше го и в хотела. Чаках, докато притъмнее, и се върнах вкъщи със самолета.

— Той стигал ли е изобщо до „Валерио“?

— Не. Изобщо не се беше мяркал там.

— Какво стана с багажа му?

— Той не носеше багаж.

— В такъв случай не е имал намерение да остава за цяла нощ.

— Това отпада — намеси се Миранда, — той имаше всичко необходимо в бунгалото.

— Може би и в този момент е там.

— Не е. Елейн набира номера през час. Обърнах се към Тагърт.