Росс Макдональд: Подвижна мишена

— Това е дълга история — казах — и освен това е жалка.

— Милисънт и Клайд са отвратително жалки, не мислите ли? Тези естети! Винаги съм подозирала, че любовницата му не е от женски пол.

— Никога не правя оценки на клиентите си — отвърнах аз и предложих на мисис Сампсън малко поизносената си момчешка усмивка.

— Нито пък говорите за тях.

— Нито пък говоря за тях. Дори с клиенти. Нейният глас беше ясен и жизнен, но в смеха й прозираше болка, а в интонацията му се долавяше горчивина. Сведох поглед към очите й. Това бяха очи на уплашено и болно създание, което използваше прикритието на красивото загоряло тяло. Тя сведе клепачи.

— Седнете, мистър Арчър. Може би се питате защо ви повиках? Или греша?

Аз се облегнах в стола до шезлонга.

— Питам се и дори се досещам. Разводите са ми специалност. Върша черната работа, нали разбирате.

— Вие се подценявате, мистър Арчър. И не говорите като детектив, нали? Радвам се, че споменахте думата „развод“. Искам още от самото начало да бъде ясно, че не разводът е нещото, което искам. Желая бракът ми да трае дълго. Знаете ли, смятам да надживея съпруга си.

Замълчах в очакване на още нещо. Когато се вгледах отблизо, забелязах, че загорялата й кожа бе леко загрубяла и повехнала. Слънцето жареше нейните бронзови крака и стоварваше лъчите си върху главата ми. Ноктите на краката и ръцете й бяха боядисани с един и същ кървавочервен лак.

— Тук не важи правилото за естествения подбор. Вие навярно знаете, че не мога да използвам повече краката си. Но аз съм с двадесет години по-млада и ще го надживея. — В гласа й като жужене на оса прозвуча горчивина.

Тя я усети и бързо преглътна.

— Тук навън е горещо като в пещ, нали? Не е честно мъжете да бъдат принудени да ходят със сака. Свалете вашето, ако искате!

— Не, благодаря.

— Твърде добре сте възпитан.

— Нося пистолет под мишницата… А и все още се чудя. В телеграмата споменавахте името на Албърт Грейвс.

— Той ви препоръча. Един от адвокатите на Ралф. След обяда може да говорите с него за заплащането.

— Той не е ли вече областен прокурор?

— От края на войната, не.

— През 1940–1941 работих известно време за него. Оттогава не съм го виждал.

— Да, знам. Каза ми, че добре се справяте с издирването на хора. — Тя ме удостои с хищна, ослепителна усмивка, която изкриви лицето й. — Добър ли сте в издирването на хора, мистър Арчър?

— Нека бъдат „изчезнали лица“. Вашият съпруг е изчезнал, нали?

— Не точно изчезнал. Просто е заминал по собствено желание, сам или с компания. Би побеснял, ако се обърна към Бюрото за изчезнали лица.

— Разбирам. Искате, ако е възможно, да го открия и да идентифицирам компанията. А след това?

— Просто ми кажете къде се намира и с кого. Аз ще имам грижата за останалото.

„Колкото и да съм зле и неподвижна“ — гласеше подтекстът, който съдържаха извивките на гласа й.

— Кога замина той?

— Вчера следобед.

— Къде?

— Лос Анджелис. Преди това беше в Лас Вегас, имаме място в пустинята, но вчера следобед отлетя за Лос Анджелис с Алън. Алън е пилотът му. На летището Ралф го преметнал и се измъкнал.

— Защо?

— Предполагам, че е бил пиян. — Устата й се сви в презрителна гримаса. — Алън каза, че може да е пил.

— Смятате, че е заминал на забавление. Често ли го прави?

— Не често, но в повечето случаи това е поводът. Когато пие, губи мярката.

— В секса ли?

— С всички мъже е така, нали? Но това в случая не ме засяга. Той губи мяра по отношение на парите. Преди няколко месеца върза кънките и подари една планина.

— Планина?

— Гарнирана с ловна хижа.

— На жена ли я подари?

— Де да беше. Подари я на мъж, но не е това, за което си мислите. Става дума за свещеник от Лос Анджелис, с дълга сива брада.

— Звучи умилително.

— За Ралф ли говорите? Ако му го кажете в лицето, ще си помисли, че сте луд за връзване. Той започна като безскрупулен шеф на петролно предприятие. Типажът ви е познат: отчасти човек, отчасти алигатор, отчасти трапер и керамична касичка вместо сърце. Такъв е в трезво състояние. Но алкохолът го размеква, поне през последните години. След няколко питиета той отново иска да бъде малко момченце. Започва да търси майчино или бащино съчувствие, за да му се издуха носът, избършат сълзите или да бъде напляскан за някоя лудория. Жестоко ли ви звучи? Просто се старая да бъда обективна.

— Да — отговорих. — От мен се иска да го открия, преди да е подарил още някоя планина.

„Жив или мъртъв“, добавих наум, но в крайна сметка не й бях психоаналитик.