Росс Макдональд: Подвижна мишена

— В Карпетбагер, нали? Аз бях в разузнаването. Да кажеш нещо за Ралф Сампсън?

— Говори ли с мисис Сампсън?

— Да. Рядко ми се е случвало нещо подобно. Но все още не мога да схвана накъде бие. А ти?

— Ще ти кажа. Всъщност аз я накарах да те повика.

— Защо?

— Защото Сампсън се нуждае от закрила. Човек като него, с пет милиона в банката, не би трябвало да се излага на подобни рискове. Той е алкохолик, Лу. Състоянието му се влоши, откакто синът му загина, и понякога се опасявам, че е на път да се побърка напълно. Тя разказа ли ти за Клод — онзи образ, на когото е подарил ловната си хижа?

— Да, преподобния отец.

— Клод не изглежда опасен, но следващият може и да бъде. Добре познаваш Лос Анджелис. Там не е безопасно място за един стар пияница като Сампсън.

— Да, знам. Няма защо да ме убеждаваш. Но мисис Сампсън изглеждаше убедена, че той е заминал да се весели.

— Аз я наведох на тази мисъл. Тя не би харчила пари, за да го пази.

— Но ти го правиш.

— С нейните пари. Аз съм само негов адвокат. Не отричам, че старчето ми е симпатично.

„И се надявам да му стана зет“ — добавих мислено аз.

— Тя каква сума би одобрила?

— Колкото кажеш. Петдесет на ден, отделно разходите.

— Нека бъдат седемдесет и пет. Обичам точните неща.

— Шестдесет и пет. — Той се усмихна. — Длъжен съм да защитавам интересите на клиента си.

— Няма да споря. Може и да не опрем до парите, ако Сампсън се разхожда някъде с приятели.

— Проверил съм ги. Той няма много приятели по тези места. Ще ти дам списък с имена, но ако питаш мен, това е губене на време. Можеш да го използваш само като последна надежда. Истинските му приятели са в Тексас. Там той прави парите си.

— Ти май гледаш сериозно на нещата — казах аз. — Защо не извършиш още една стъпка и не уведомиш полицията?

— Опитваш се да отхвърлиш ангажимента ли?

— Нещо такова.

— Не мога да го направя, Лу. Ако полицията го открие по мой сигнал, ще бъда уволнен начаса. А и подозирам, че може да е с жена. Миналата година го открих в един публичен дом в Сан Франциско.

— Ти какво търсеше там?

— Него.

— Работата все повече намирисва на развод — казах аз. — Въпреки че мисис Сампсън твърдеше, че нещата не стоят така. Все още нито мога да схвана интригата, нито да разбера мисис Сампсън.

— Не се и надявай. Познавам я от години и все още не мога да я разгадая. Не знам как да се държа с нея. Дръж ме в течение, ако откриеш нещо деликатно. Тя има няколко движещи мотива, между които са и алчността, и суетата. Трябва да ги имаш предвид, когато работиш с нея. Наистина не желае развод. Би предпочела по-скоро да изчака и да наследи парите му — поне половината от тях. Миранда ще вземе другата.

— Тази мотивация винаги ли определя поведението й?

— Откакто се омъжи за Сампсън и откакто я познавам — да. Преди това се бе опитала да прави кариера — танци, рисуване, моден дизайн. Не показа особен талант. Известно време беше любовница на Сампсън, докато накрая той остана последният й пристан и се ожениха. Оттогава минаха вече шест години.

— А как се случи злополуката с краката й?

— Падна от един кон, който се мъчеше да обязди, и удари главата си в един камък. Оттогава не може да ходи.

— Миранда смята, че не желае.

— Говорил си с Миранда? — Лицето му грейна. — Прекрасно дете, нали?

— Несъмнено — изправих се. — Поздравления!

Той се изчерви и не отговори. Никога не бях виждал Грейвс да се изчервява. Почувствах се неловко.

Докато ме изпращаше в асансьора, той ме попита:

— Тя каза ли нещо за мен?

— Нито дума — процедих аз.

— Тя е прекрасно дете — повтори той. На четиридесет години бе пиян от любов.

В мига, в който стигнахме до колата, изтрезня за секунда. На задната седалка до Алън Тагърт седеше Миранда.

— Тръгнах след вас. Реших и аз да дойда в Лос Анджелис. Здрасти, Бърт.

— Здравей, Миранда.

Той я погледна с наранен поглед. Тя гледаше Тагърт. Тагърт гледаше в неопределена посока. Тримата образуваха триъгълник, който не бих нарекъл равностранен.

Ние се издигнахме с духащия откъм сушата вятър, прелетяхме над летището и набрахме височина по посока на юг към пролома в планинската верига. Под нас Санта Тереза се разстилаше в подножието на планината като пъстра географска карта, пристанището с лодките приличаше на ведро със синкава вода, в което някой беше пуснал бели хартиени корабчета. Въздухът беше ясен. Върховете се издигаха стремително нагоре и бяха застинали, сякаш в очакване да ги докосна. Когато ги подминахме, въздухът стана по-студен и пред нас се разкри дивата пустош на планинските простори, чийто край се губеше на петдесет мили до линията на хоризонта.