Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Трябва бързо да се добера до града!

— Съжалявам, мадам. Трябва да изчакате реда си.

— Много е спешно!

— Изчакайте реда си — каза той с монотонен глас. — Нали виждате, че колите ни не достигат.

Той се обърна отново към мен.

— Нещо друго, приятелче? Това момче нещо да не е загазило?

— Не мога да знам. С какво замина?

— С кола — черна лимузина. Направи ми впечатление, защото нямаше отличителни знаци. Сигурно е била от някой хотел.

— Кой друг беше вътре?

— Само шофьорът.

— Познат ли ти се видя?

— Не-е. Познавам някои от хотелските шофьори, но те непрекъснато се сменят. Този беше по-скоро дребен и светлокос.

— Да си спомняш случайно марката и имиграционния номер?

— По принцип държа очите си отворени, приятелче, но не съм гений.

— Благодаря все пак. — Подадох му един долар. — И аз не съм.

Качих се горе в бара, където Миранда и Тагърт седяха като случайни познати.

— Обадих се във „Валерио“ — каза Тагърт. — Лимузината ще пристигне всеки момент.

На волана на пристигналата лимузина седеше дребно светлокосо човече в лъскав костюм от син шевиот, в който приличаше на спортен арбитър, и с фуражка от същия плат. Диспечерът ми каза, че не му приличал на човека, откарал Сампсън предния ден.

Настаних се отпред до него. Той бързо се извърна с нервно движение и откри пред мен посивялото си лице с хлътнали бузи и изпъкнали очи.

— Да, господине? — Проточеното обръщение ме обгърна любезно угоднически.

— Отиваме във „Валерио“. Бяхте ли дежурен вчера следобед?

— Да, господине. — Той смени скоростите.

— Сам ли сте в смяната?

— Да, господине. Има още един, в нощната смяна, но той не идва на работа преди шест.

— Имахте ли повикване от летище Бърбанк вчера следобед?

— Не, господине. — В очите му се прокрадна тревога, която много му отиваше. — Мисля, че нямах.

— Но не сте сигурен.

— Разбира се, че съм сигурен, господине. Не съм идвал насам.

— Познавате ли Ралф Сампсън?

— От „Валерио“ ли? Да, господине. Разбира се, че го познавам.

— Виждали ли сте го скоро?

— Не, господине. Не съм го виждал от няколко седмици.

— Ясно. Бихте ли ми казали кой приема поръчките.

— Телефонистката на хотела. Надявам се, че не се е случило нищо лошо, господине. Приятел ли ви е мистър Сампсън?

— Не — рекох. — Негов служител съм.

През останалата част от пътя той шофираше с плътно стиснати устни и сякаш съжаляваше за изчезналия господин. Когато слязох, му подадох един долар, за да го разтуша. Миранда плати сметката.

— Искам да хвърля един поглед на бунгалото — казах аз, като влязох във фоайето. — Но първо ще посетя телефонистката.

— Ще взема ключа и ще ви изчакам.

Телефонистката беше една смразяваща девственица, която през нощта мечтаеше за мъже, а през деня ги мразеше.

— Какво има?

— Вчера следобед сте приели поръчка за кола от летище Бърбанк.

— Не отговаряме на подобен род въпроси.

— Това не беше въпрос, а твърдение.

— Имам работа — каза тя. Гласът й произведе шум от дрънкащи монети, а кръглите малки очички хвърляха метални отблясъци.

Поставих еднодоларова банкнота на плота до облегнатия на гишето лакът. Тя го погледна така, сякаш беше омърсен.

— Ще се обадя на управителя.

— Добре. Работя за мистър Сампсън.

— Мистър Ралф Сампсън ли? — гласът й се изви в трептящо кресчендо.

— Същият.

— Точно той се обади по телефона.

— Знам. Какво се случи после?

— Почти веднага след това отложи поръчката, още не бях уведомила шофьора. Промяна в плановете му ли е настъпила?

— По всичко личи, че е така. Значи сте сигурна, че той се е обадил и двата пъти?

— О, да — каза тя. — Познавам го много добре. Той идва тук от години.

Тя вдигна мърлявия долар, за да не зарази гишето, и го напъха в евтина чанта от изкуствена кожа. После се извърна към таблото, на което светеха три червени лампички.

Миранда се изправи, като влязох във фоайето. В него властваха тишина и блясък, дебели килими, удобни фотьойли, пикола във виолетови униформи, които следяха за всеки ваш жест. Момичето се движеше като млада нимфа, попаднала в музей.

— Ралф не се е мяркал тук от един месец. Говорих със заместник-управителя.

— Взе ли ключа?

— Разбира се.

Алън отиде да отключи бунгалото. Последвах я в един коридор, който завършваше с врата от ковано желязо. Пространството зад главната сграда на хотела бе пресечено от малки алеи с бунгала от двете страни, разделени от изравнени морави и цветни лехи. Всички те образуваха малък град, заграден от висока каменна стена като на затвор. С тази разлика, че тукашните затворници можеха да водят пълноценен живот. Те разполагаха с тенискортове, плувен басейн, ресторант, бар и нощен клуб. Всичко, от което се нуждаеха, се изчерпваше с дебел портфейл и чекова книжка.