Росс Макдональд - Подвижна мишена

— А случайно да знаеш адреса й?

— Живее някъде извън града. Това не е в моята компетентност. Все пак ти дадох доста полезна информация.

— Не отричам, само още нещо. Симеон Кунц все още ли е режисьор?

— Работи като независим в студията на „Телепикчърс“. Сигурно и тя е там. Подочух, че снимат нещо.

Подадох му банкнотата. Той я целуна и понечи да си запали цигарата с нея. Жена му я грабна от ръцете му. Докато си тръгвах, те вече се гонеха из кухнята и се смееха като двама простодушни маниаци.

Таксито ме чакаше пред входната врата. Отидох си вкъщи и се заех с телефонните указатели на Лос Анджелис и околността. В никой от тях не фигурираше името Фей Естабрук.

Обадих се на „Телепикчърс“ в Юнивърсъл сити и попитах за Фей Естабрук. Телефонистката не знаеше дали името й фигурираше в списъците; трябваше да провери. Това окончателно ме убеди, че Фей със сигурност беше минало величие по отношение на киното.

Телефонистката отново вдигна слушалката.

— Мис Естабрук е тук, но в момента е заета. Ще предадете ли някакво съобщение?

— Предпочитам да дойда. В кое студио е тя?

— Студио номер три.

— Симеон Кунц ли е режисьорът?

— Да. Трябва да имате пропуск, нали знаете.

— Да. Имам — излъгах аз.

Преди да изляза, направих грешка, като свалих пистолета си и го оставих да виси в гардероба в антрето. Товарът му не бе за предпочитане в горещините, а и не се надявах да имам нужда от него. В гардероба се мотаеше сак с поочукани стикове за голф. Завлякох го до гарата и го метнах в багажника на колата.

Гипсовата фасада на Юнивърсъл сити беше пожълтяла като стара колосана яка. Сградите на „Телепикчърс“ бяха по-нови от останалите, но като цяло не се открояваха особено сред пейзажа от полусрутени барове и западнали ресторанти, разположени от двете страни на булеварда. Видът им беше паянтов, сякаш нямаха намерение да издържат дълго.

Паркирах пред една жилищна сграда и дотътрих сака до главния вход на студиото. Пред вратата на стаята, където се разпределяха ролите, имаше десетина стола с високи облегалки, заети от хора, които си хвърляха крадливи погледи и в същото време се стараеха да изглеждат равнодушни. Момиче в спретнат черен костюм, излъскан от чистене, сваляше и слагаше ръкавиците си. Жена със сериозно изражение държеше в скута си хленчещо момиченце със същото сериозно изражение и розова копринена рокличка. Налице бе обичайният асортимент от актьори — дебелият, слабият, брадатият, избръснатият, облеченият в смокинг, носещият сомбреро, болнавият, алкохоликът, налудничавият — всички те седяха тук с цялото си достолепие в очакване на нищо.

Аз се промъкнах покрай цялата тази суета и влязох в мраморното фоайе през подвижната врата. Мъж на средна възраст, с брадичка, която приличаше на дебелия край на свински бут, седеше до вратата в пълно снаряжение: синя униформа на пазач, черна шапка с козирка и кобур, препасан на кръста. Спрях се до него, стиснал здраво сака за голф, сякаш беше голяма ценност. Пазачът отвори очи и ми хвърли един изпитателен поглед.

Преди още да бе попитал нещо, което можеше да събуди подозрението му, аз изтърсих:

— Мистър Кунц се нуждае от тези неща веднага.

Повечето пазачи ви искат паспорта и разрешителното и ви претърсват от глава до пети за скрити ръчни гранати. Непрофесионалистите бяха по-небрежни, а аз имах късмет да попадна на такъв.

Той бутна отворената врата и ме въведе. Озовах се пред бяла и чиста задушна алея, която сякаш бе вход към лабиринт и се залутах сред безличните сгради. Завих по мръсен път, чието название според табелата бе „Уестърн Мейн стрийт“, и задминах двама художници, които покриваха с боя избелялата от ветровете фасада на един локал с въртяща се врата, откъдето се влизаше в нищото.

— Да знаете къде е трето студио? — попитах ги аз.

— Завийте надясно и при първата пресечка тръгнете наляво. От улицата ще видите табелата на Ню Йорк Тенемънт.

Свих надясно и прекосих „Лондон стрийт“, задминах „Пайъниър Лог Кабин“ и завих наляво към хотел „Континентал“. Отдалеко фалшивите фасади изглеждаха толкова истински, а отблизо бяха толкова грозни и паянтови, че ме накараха да се почувствам като част от декора. Изведнъж ми се прииска да захвърля сака за голф и да вляза да изпия едно бутафорно питие в хотел „Континентал“ заедно с останалите призраци. Призраците обаче не притежаваха потни жлези, а моите секретираха усилено. Очевидно трябваше да помъкна нещо по-леко, ракета за бадминтон например.