Росс Макдональд - Подвижна мишена

На половин пресечка разстояние от мен тя спря до черен „Седан“, отключи вратата и се вмъкна вътре. Аз се включих в движението и я оставих да ме задмине. Седанът всъщност беше нов „Буик“. Не се притеснявах, че можеше да ме забележи. Лос Анджелис и околностите гъмжаха от коли като моята, а движението по булеварда приличаше на разтърсен калейдоскоп.

Тя внесе и своя принос в пейзажа, като рязко сменяше платната на пътя и шофираше бясно, но умело. На един кръстопът трябваше да ускоря до седемдесет мили, за да не я изгубя от погледа си. Не смятах, че правеше тези каскади заради мен. Не, тя просто се забавляваше. Колата навлезе в „Сънсет“ със скорост петдесет мили в час и се упъти към морето. На завоите в Бевърли Хилс стигна до петдесет и пет — шестдесет. Гумите на тежката й кола свиреха по завоите. С тази скорост моята по-малка кола подскачаше при всяка неравност на пътя. Колелата й свистяха и потреперваха.

На последната дълга стръмна извивка, която се спускаше право към „Пасифик Палисейдс“, я оставих да се отдалечи и за малко я изпуснах от поглед, но след минута видях черния „Буик“ да завива по булеварда вдясно.

Последвах по улица, наречена „Уудлейн“, която се виеше в подножието на хълма. Излязох от поредния завой и на около 1000 ярда 3 3 Ярд — англ. мерна единица равна на 91,4 см. — Б.пр. пред себе си видях как колата направи широк завой и се скри в една алея. Намалих и паркирах под сянката на близкото евкалиптово дърво.

През дупките в живия плет, който ограждаше алеята, можах да зърна фигурата й, докато се изкачваше към вратата на една бяла къща. Тя отключи и влезе вътре. Къщата бе двуетажна, построена далеч от улицата и обградена от дървета. От страната, подпряна на хълма, се намираше гаражът. Къщата бе красива и бе лика-прилика с господарката си.

Мина време и аз се уморих да съзерцавам затворената врата. Свалих си сакото и вратовръзката, метнах ги през седалката и навих ръкавите на ризата си. В багажника държах туба с масло, взех я със себе си. После смело навлязох в алеята, подминах буика и се вмъкнах в гаража през отворената врата.

Той беше огромен и достатъчно висок, за да побере двутонен камион и да остане достатъчно място за буика. Най-странното бе, че съдържаше следи от скорошно пребиваване на тежък камион. Върху гладкия под личаха следи от гуми, а на места лъщяха капки от моторно масло.

Малкото прозорче, издълбано в задната стена, гледаше към задния двор и се падаше точно на нивото на терена. Широкоплещест мъж в червена спортна риза седеше в един брезентов стол с гръб към мен. Късо подстриганата му коса беше по-гъста и черна от тази на Ролф Сампсън. Повдигнах се на пръсти и залепих нос на стъклото. Дори и през зацапаната му повърхност гледката изглеждаше като жива картина: широкият нищо неподозиращ гръб на човека в червената риза, кафявата бутилка с бира, купичката със солени фъстъци, поставена отстрани на тревата, и всичко това, увенчано от надвисналите клони на портокаловото дърво, по които неузрелите портокали приличаха на тъмнозелени топки за голф.

Той се наведе настрани и със свити пръсти заопипва тревата около купичката с фъстъци. Ръката му подмина целта и задращи с нокти по земята като сакат рак. После той се извърна и можах да зърна част от лицето му. Не беше това на Ралф Сампсън, но не беше и лицето, което очаквах да видя отначало у мъжа с червената риза. То беше като издялана от камък примитивна скулптура и успешно можеше да послужи за илюстрация на обичайната героика на двадесети век: изобилие от битки и изкормени трупове при пълна липса на разум.

Отново насочих вниманието си към следите от гуми и коленичих, за да ги разгледам отблизо. Беше твърде късно да се скрия, когато чух шум от тътрузещи се крака откъм алеята.

Човекът с червената риза се провикна от вратата:

— Хей, какво правиш? Измитай се, защото тук няма какво да търсиш.

Аз отвъртях капачката на тубата и плиснах малко масло на стената.

— Ако обичате, закривате ми светлината.

— Какво! — рече той, като артикулираше с усилие. Горната му устна беше подпухнала и висеше застрашително.

Той не беше по-висок от мен и не беше по-широк от вратата, но създаваше подобно впечатление. Действаше ми на нервите, приличаше на озъбен булдог, с който трябваше да споря за собствеността на господаря му. Изправих се.

— Да-а — рекох. — Със сигурност ги имате.

Не харесах начина, по който той се приближи към мен. Лявото му рамо бе издадено напред, а брадичката — прибрана навътре, сякаш целият му ден преминаваше в триминутни рундове.