Росс Макдональд - Подвижна мишена

Когато се озовах пред трето студио, шумоизолационните врати бяха затворени и над тях светеше червена светлина. Подпрях сака до стената и зачаках. След малко червената светлина угасна. Вратата се отвори и през нея се изсипа рояк балерини в костюми на зайчета, които се втурнаха нагоре по улицата. Задържах вратата, докато и последните две се изнизаха, и влязох вътре.

Вътрешността беше аранжирана като театрална зала, с червени плюшени фотьойли за публиката в партера, надвиснали над тях ложи в позлатена украса. Трапът на оркестъра беше празен, сцената — също, но по първите редове бяха насядали няколко души. Един младеж с навити ръкави нагласяше прожектор. Той помоли да запалят светлините и прожекторът освети лицето на жена, седнала по средата на първия ред, точно срещу камерата. Придвижих се до едното крило на редовете и преди да изгасят прожектора, разпознах чертите на Фей.

Включиха го отново, чу се звън и в залата се възцари тишина. Тя бе нарушена от плътен женски глас.

— Нали е чудесен?

Тя се обърна към мъж с посивели мустаци, който седеше до нея, и мило го докосна по ръката.

— Стоп!

Дребно плешиво човече с уморено изражение, облечено в красив бледосин габардинен костюм, излезе иззад прикритието на камерата и се наведе над Фей Естабрук.

— Виж сега, Фей. Ти си неговата майка. Той е горе на сцената и пее за теб с цялото си сърце. Това е първият му голям шанс; през всичките тези години ти си мечтала и си се молила за този миг.

Емоционалният му глас с централноевропейски акцент бе толкова властен, че аз неволно погледнах към сцената. Тя беше празна.

— Нали е чудесен? — каза напрегнато жената.

— Много по-добре. Но запомни, това не е същински въпрос. Това е риторичен въпрос. Ударението пада върху „чудесен“.

— Нали е чудесен? — извика жената.

— Повече чувство! Вложи сърцето си, скъпа Фей. Излей цялата си майчина любов върху сина ти, който днес триумфира на сцената! Опитай отново!

— Не е ли чудесен — ожесточено изкрещя жената.

— Не! Не пресилвай чувствата си. Не допускай това. Простота, нежност, топла непринуденост. Схващаш ли, скъпа Фей?

Тя беше объркана и гледаше гневно. Всички в залата от помощник-режисьора до последния сценичен работник се бяха втренчили в нея в очакване.

— Не е ли чудесен? — приглушено каза тя.

— Много, много по-добре — каза дребното човече и помоли да включат камерата и светлините.

— Не е ли чудесен? — повтори тя.

Устните под сивите мустаци се разтегнаха в усмивка, а главата закима учестено. Той я хвана за ръката и тя също го дари с усмивка.

— Стоп!

Усмивките преляха в отегчено униние. Светлините изгаснаха. Дребният режисьор помоли за номер седемдесет и седем.

— Можеш да тръгваш, Фей. Утре сутринта в осем. Гледай добре да се наспиш, скъпа! — Начинът, по който го каза, прозвуча неприятно.

Тя не отговори. Изправи се и тръгна да изкачва стъпалата на централното крило на редовете, а през това време долу се бе събрала поредната група актьори и камерата се местеше към тях. Аз я последвах вън от огромната мрачна сграда.

Спрях на прага и я изчаках да се отдалечи. Движеше се бавно, вяло и сякаш напосоки. Пристегнато в старомодния костюм, скрито под грозно черно палто и гарнирано с черна шапка с воалетка, нейното едро и красиво тяло изглеждаше тромаво и непохватно. Може и да бях заслепен от слънцето или да бях в плен на някакъв романтичен порив, но имах чувството, че злото, с което би пропит въздухът в студиото, се бе концентрирало в тази мощна черна фигура.

Когато сви по улицата зад ъгъла на хотел „Континентал“, аз грабнах сака за голф и я последвах. Отново започнах да се потя и се почувствах като застаряващ прислужник на игрище за голф, един от тези, които никога не стават професионалисти.

Тя се присъедини към групичка от половин дузина жени от всички видове и възрасти, които се тълпяха пред главния вход. Те не го прекрачиха, а свиха надясно по една алея. Заситних подире им и ги видях да хлътват под един гипсов свод с надпис „Съблекални“.

Бутнах въртящата се врата покрай пазача и излязох навън. Той си спомни за мен и за стиковете за голф.

— Не му ли потрябваха?

— Предпочете да играе бадминтон.

Изчаках в колата си, която бе паркирана при един завой недалеч от входа, докато тя излезе. Фигурата й зави и се отдалечи по тротоара в противоположна посока. Беше си сменила дрехите и сега носеше добре скроен тъмен костюм и малка килната настрани шапка. Желанието или подплънките на сакото подчертаваха тялото. Гледана откъм гърба, тя изглеждаше с десет години по-млада.