Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Какво искаш да кажеш с това, че ги имаме? Тук няма нищо, но ти със сигурност ще си намериш майстора, ако продължаваш да шикалкавиш!

— Термити — изстрелях аз.

Той вече бе достатъчно близо, за да мога да усетя дъха му. Бира, солени фъстъци и развалени зъби.

— Кажете на мисис Голдсмит, че със сигурност ги имате.

— Термитите ли?

Беше стъпил здраво на краката си. Можех да го блъсна, но той едва ли щеше да падне.

— Едни малки животинчета, които ядат дърво. — Плиснах още масло върху стената. — Ах, тези малки досадници!

— Какво има в тая туба? Ей в тая туба тук.

— В тази туба ли?

— А-ха.

— Отрова за термити — формулирах бързо отговора. — Хапват малко и умират. Можеш да успокоиш мисис Голдсмит, че ще им видим сметката.

— Не познавам мисис Голдсмит.

— Госпожата от къщата? Тя се обади в управлението, за да направим проверка.

— Управление?! — подозрително рече той. Рунтавите вежди се смъкнаха надолу и покриха очите му като жалузи.

— Главно управление за контрол на термитите. „Килабъг“ 4 4 „Kill a bug“ — игра на думи: буквално „убивам буболечка“. — Б.пр. е управлението, което обслужва Южна Калифорния.

— О! — той с усилие дешифрираше думите. — Да, само че тук нямаме мисис Голдсмит.

— Това не е ли „Юкалиптъс Лейн“?

— Не, тук е „Уудлаун Лейн“. Сбъркал си адреса, приятелче.

— Ужасно съжалявам — рекох. — Мислех, че това е „Юкалиптъс Лейн“.

— Не, тук е „Уудлаун“ — той искрено се ухили на грешката ми.

— Е, по-добре да тръгвам тогава. Мисис Голдсмит ще ме чака.

— Да. Я, почакай малко!

Лявата му ръка се изнесе бързо напред и ме сграбчи за яката. Дясната се издигна заплашително.

— Да не съм те видял повече тук! Тук нямаш работа, ясно ли е?

Лицето му придоби гневен кръвнишки вид. Дивите му очи пламтяха. През сгърчените устни се процеждаше слюнка. Винаги съм смятал, че набитите здравеняци са по-малко предвидими в намеренията си и двойно по-опасни от булдозите.

— Гледай! — аз вдигнах тубата. — Това вътре ще те ослепи!

Плиснах масло в очите му. Той изрева, като че агонизираше. Аз се изтръгнах настрани. Дясната му ръка профуча покрай ухото ми, като леко го засегна, и то пламна. Яката на ризата ми, освободена от хватката на лапата му, висеше на парцали. Той закри с ръка напоените си с масло очи и заскимтя като бебе. Явно истински се страхуваше да не ослепее.

Бях изминал половината път по алеята, когато зад гърба ми се отвори врата. Не се обърнах. Свих зад ъгъла на оградата и се затичах в посока, обратна на колата ми. Обиколих квартала пеша.

Когато отново се върнах при колата, пътят беше пуст. Вратите на гаража бяха затворени, но буикът си стоеше, паркиран на алеята. Под светлините на залязващото слънце къщата сред дърветата изглеждаше спокойна и невинна.

Беше почти тъмно, когато господарката на къщата се появи, облечена в палто от петнист оцелот. Потеглих преди нея и спрях да я изчакам на „Сънсент булевард“. Тя подкара буика бясно и доста невнимателно по обратния път към Холивуд, като профуча през Уестууд, Бел Еър и Бевърли Хилс. Не я изпусках от очи.

Недалеч от ъгъла, разделящ Холивуд и Вайн, там, където всичко свършва и много неща започват, тя сви в един мастен паркинг и спря. Заковах се на улицата и видях пищната й фигура на процъфтяваща дама да влиза в „Суифтс“. Върнах се вкъщи и си смених ризата.

Пистолетът в гардероба ме изкушаваше, но не го взех със себе си. Направих компромис, като го извадих от кобура и го поставих в жабката на колата.

Залата на „Суифтс“ беше облицована в черен дъб, който слабо отразяваше светлината на месинговите полилеи. От двете й страни се намираха тапицирани с кожа сепарета. Останалата част от залата бе заета от маси. Всички сепарета и почти всички маси бяха заети от изискано облечени хора, които се хранеха или чакаха да ги нахранят. Повечето жени бяха с изпити фигури, прекалено измършавели от различни диети. Повечето мъже излъчваха холивудска мъжественост, която не подлежеше на описание. Във високия им говор прозираше самодоволство, а ленивите жестове сякаш казваха: „Виж ме, платих на Господ Бог един милион долара, за да бди над мен.“

Фей Естабрук заемаше едно от сепаретата в дъното на залата и правеше компания на един лакът в син фланелен костюм. Останалата част от компаньона й се намираше зад преградата.

Аз отидох до бара, разположен по протежението на третата стена, и си поръчах бира.

— „Бас ейл“, „Блек Хорс“, „Карта Бланка“ или „Гинес стаут“? След шест часа не сервираме местна бира.