Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Голям умник сте — намръщи се тя. — Въобразявах си, че умеете да съчувствате, но всъщност вие сте в триединството на въздуха, докато аз съм воден знак.

— Значи от нас ще стане чудесен спасителен екип по въздух и вода.

Тя се усмихна и троснато отвърна.

— Не вярвате ли в звездите?

— А вие!

— Разбира се, че вярвам, и то по един чисто научен начин. Когато човек вижда фактите, той просто не може да ги отрече. Ето аз съм „Рак“ и всеки може да се убеди в това. Аз съм чувствителна натура, притежавам богато въображение и не мога да живея без любов. Хората, които обичам, могат да ме въртят на малкото си пръстче, но когато се налага, мога да бъда и упорита. Не съм била щастлива в брака, както всички от тази зодия. Женен ли сте, Арчър?

— В момента не съм.

— Значи сте бил. Ще се ожените отново. При близнаците винаги е така. В повечето случаи те се женят за по-възрастни от тях. Това известно ли ви е?

— Не.

Настойчивият й глас леко ме бе извадил от равновесие и заплашваше да вземе надмощие в разговора, както и над самия мен.

— Много сте убедителна — рекох.

— Всичко, което ви казвам, е истина.

— Защо не се занимавате сериозно с тази работа. Може да спечелите много пари, ако основете нощен телефон на доверието.

Невинните й очи се присвиха и заприличаха на бойници, пробити в стената на укрепление. Тя ме наблюдаваше изпитателно, после изглежда изгради тактическото си решение и ги отвори наново. Приличаха ми на тъмни кладенци, в които се плискаше самата невинност.

— О, не — каза тя. — Нямам намерение да се занимавам с това професионално. Това е талант, дарба. Раците притежават развита интуиция и аз чувствам, че мой дълг е да използвам тази даденост. Но не за пари, а само за моите приятели.

— Имате късмет, че си докарвате странични доходи. Тънката дръжка на чашата се изплъзна от пръстите й и тя се разби на две парчета върху масата.

— Близнакът у вас се прояви — каза тя. — Винаги търсите фактите.

Усетих как лекото съмнение бързо се прокрадваше и побързах да го отстраня. Не исках точно сега тя да се отдръпне и да отритне, без да иска, заложената цел.

— Не исках да ви се сторя любопитен — извиних се аз.

— О, досещах се.

Тя внезапно се изправи и аз почувствах тежестта на тялото й, надвиснало над главата ми.

— Да се махаме оттук, Арчър! Пак започнах да изпускам чашите. Нека отидем някъде, където да поговорим на спокойствие.

— Защо не.

Тя остави една нова банкнота върху масата и се изнесе с царствена походка. Аз я последвах, зарадван от неочаквания успех, но гложден от неприятното чувство, че се намирах в ролята на мъжкия паяк, който след малко щеше да бъде изяден от женската.

Ръсел седеше на масата, подпрял главата си с ръце. Тимъти се караше на оберкелнера и приличаше на териер, заклещил в ъгъла малко и беззащитно животинче. Оберкелнерът го уверяваше, че огретенът ще бъде готов след петнадесет минути.

Тя не хареса атмосферата в бар „Холивуд Рузвелт“ и заяви, че се чувства нещастна и стара. Уверих я, че това са глупости, но все пак се преместихме в „Зебра Руум“. Там тя премина на ирландско уиски, което гаврътна на един дъх. В „Зебра Руум“ си въобрази, че мъжът от съседната маса я гледал презрително. Аз предложих глътка въздух. Тя подкара колата си към Уилшайър с такава скорост, сякаш искаше да премине в друго измерение. Наложи се аз да паркирам буика пред „Амбасадор“. Бях оставил колата си пред „Суифтс“.

Тя се скара с бармана на „Амбасадор“ и го обвини, че се подиграва зад гърба й. Заведох я в един подземен бар в Хънтун парк, в който обикновено нямаше много посетители. Където и да отидехме, хората я разпознаваха, но никой не си направи труда да стане или да се присъедини към нас. Дори и келнерите не се стараеха особено. Явно залезът й бе настъпил.

С изключение на една двойка, надвесена над чашите си на другия край на бара, помещението беше празно. Постланият с дебел килим и слабо осветен сутерен беше като ритуална зала, в която лежаха мощите на вечерта, която бяхме убили. Мисис Естабрук беше бледа като мъртвец, но се крепеше във вертикално положение и можеше да вижда, да говори, да пие, а в крайна сметка дори и да разсъждава.

Аз умело я насочвах в посока „Валерио“, като се надявах, че ще спомене да го посетим. След още няколко питиета обаче можех да поема риска и сам да направя предложението. И аз пиех заедно с нея, но в умерени количества. Говорех напосоки за каквото ми падне, но тя не обръщаше внимание. Чаках. Исках да стигне до онова състояние, при което хората с охота отговаряха на въпроси от всякакъв род. Аз бях Арчър, небесният близнак, който търпеливо изчакваше, за да акушира стари спомени.