Росс Макдональд - Подвижна мишена

Погледнах отражението на лицето си в огледалото зад бара и не го харесах. Чертите му се бяха изострили, а видът му беше станал хищнически. Носът бе твърде тесен, а ушите — прилепнали към главата. Клепачите се бяха спуснали над ъгълчетата на очите, които сега бяха в любимата ми форма на триъгълник. Тази вечер очите ми бяха като тънки стоманени клинове, забити между клепачите.

Тя се наведе над бара, подпряла брадичката си с ръце и вперила поглед в полупразната чаша с ликьор. Гордостта, която поддържаше нейното тяло изправено и придаваше някакво изражение на лицето й, си бе отишла. Тя висеше тук като дрипа, вкусваше от горчилката на забравата и редеше сълзливи спомени.

— Той не полагаше грижи за себе си, но имаше тяло на борец и глава на индиански вожд. Беше наполовина индианец. Нищо лошо не мога да кажа за него. Много мил човек. Спокоен и добър, никога не приказваше много. Но за разлика от това притежаваше неимоверна страст и беше най-верният мъж, който някога бях срещала. Заболя от туберкулоза и едно лято почина. Смъртта му ме сломи. Оттогава не мога да дойда на себе си. Той беше единственият мъж, който някога съм обичала.

— Как му беше името?

— Бил. — Тя ме погледна закачливо. — Нямах намерение да ти разказвам за това. Той беше надзирател при мен. Навремето притежавах едно от първите големи имения в долината. Бяхме заедно една година и после той умря. Това беше преди двадесет и пет години и оттогава се чувствам така, сякаш самата аз съм мъртва.

Тя повдигна сухите си големи очи и срещна мойте в огледалото. Помъчих се да отговоря на меланхоличния й поглед, но не знаех как да го постигна с моето лице.

Опитах се да се усмихна, за да събера смелост. Въпреки всичко бях добро момче. Общувах с грубияни, проститутки, твърди глави и обикновени хорица; надничах през ключалките на спалните, спасявах честта на измамени съпрузи, душех зад стените, с една дума — ченге под наем с тарифа петдесет долара на ден и все пак бях добро момче. В ъгълчетата на очите ми и в основата на носа се образуваха бръчици, зъбите ми се оголиха, но усмивката не се получи. Очите ми бяха виждали твърде много барове, скапани хотели и уютни любовни гнезденца, твърде много съдебни зали и затвори, аутопсии и полицейски порядки, твърде много неврастеници, които се гърчеха като измъчвани червеи. Ако видех това лице върху някой непознат, не бих му се доверил. Хванах се, че се питах как ли изглеждах в очите на Миранда Сампсън.

— Да вървят по дяволите всички тези тридневни партита! — каза мисис Естабрук. — Да вървят по дяволите всички тия коне, смарагди и яхти! Един истински приятел струва колкото всички тях, взети заедно, а аз нямам нито един добър приятел. Сим Кунц ме уверяваше, че ми бил приятел, а сега ми заявява, че снимам последния си филм. Изживях живота си преди двадесет и пет години и сега се чувствам изхабена. И ти не искаш да се забъркваш с мен, Арчър.

Тя беше права. Но въпреки това ми беше интересна. Беше паднала от високо и знаеше колко болезнено е едно такова падане. От гласа й изчезнаха фалшивата изразителност и всички останали отрепетирани в студиото детайли. Сега той звучеше грубо и леко дрезгаво. По него можеше да се съди, че детството й е преминало в някое от предградията на Детройт, Чикаго или Индианаполис, в началото на нашия век.

Тя пресуши чашата си и се изправи.

— Закарайте ме у дома, Арчър.

Скочих от стола с гъвкавостта на жиголо и я хванах за ръката.

— Не можете да се приберете в това състояние. Имате нужда от още едно питие, за да се стегнете.

— Колко сте мил!

Не бях толкова дебелокож, за да не усетя иронията.

— Само че не понасям това място. Прилича ми на морга. Но, за Бога! — провикна се тя към посока на бармана. — Къде са отишли всички веселяци?

— Вие не сте ли от тях, мадам?

Издърпах я нагоре по стъпалата, преди да се е разразил нов скандал. Навън се стелеше прозрачна мъгла, която замазваше светлината на неоните. Над покривите като похлупак висеше беззвездното небе и ни гледаше унило. Тя потръпна и ми предаде тръпката по ръката, която държах.

— На следващата пряка има един нелош бар.

— „Валерио“ ли?

— Мисля, че така се казваше.

— Добре. Още едно питие и след това се прибирам вкъщи.

Отворих вратата на колата и я подпрях, за да се качи вътре. Гърдите й подпряха рамото ми. Отдръпнах се. За през нощта предпочитах обикновената възглавница, пълна с пух, а не със спомени и гнетящо безсилие.

Сервитьорката в бара на „Валерио“ се обърна към нея по име, заведе ни до едно сепаре и машинално смени празния пепелник. Барманът, един гладко обръснат млад грък, излезе иззад бара, за да я поздрави и да попита за мистър Сампсън.