Росс Макдональд - Подвижна мишена

Поръчах си една „Бас“, подадох един долар на бармана и казах да задържи рестото. Ресто нямаше. Той се отдалечи.

Надигнах се, за да погледна в огледалото зад бара, и успях да видя три четвърти от лицето на Фей Естабрук. То бе сериозно и настойчиво. Устните се движеха бързо. Точно в този момент мъжът се изправи.

Той беше от типа мъже, които обикновено виреят сред по-млади дами, един от тези безлични красавци, чиято възраст е трудно определима. Това беше застаряващият хорист от църковния хор, според определението на Крам. Синьото сако му стоеше прекалено добре. Бялото копринено шалче на врата хармонираше със сребристата му коса.

Той се здрависваше с един рижав мъж, застанал до ъгъла на сепарето. Разпознах рижавия, когато той се обърна и се запъти обратно към масата си в средата на залата. Той пишеше сценарии за „Метро“ и се казваше Ръсед Хънт.

Среброкосият си взе довиждане с Фей Естабрук и се запъти към изхода. Разгледах го в огледалото. Той крачеше бодро и енергично, като гледаше само напред, сякаш вървеше сам през пустинята. Спрямо него наоколо наистина беше като в пустиня. Никой не понечи да му махне с ръка за поздрав или да оголи зъб в усмивка. Когато прекрачи прага, няколко глави се извърнаха и неколцина вежди се повдигнаха нагоре в учудване. Фей Естабрук седеше самотна в сепарето, сякаш бе прихванала от заразата му и можеше да я предаде някому.

Отправих поглед към масата на Ръсел Хънт. Той седеше в компанията на един дебелак с грозен чип нос и блестящи очички на импресарски агент.

— Как върви писателският бизнес, Ръсел?

— Здрасти, Лу.

Беше му неприятно, че ме вижда. Когато имах работа, печелех по три хиляди на седмица, а това ме класираше в таблицата на простолюдието. Той печелеше по петнадесет хиляди. Ръсел работеше навремето като репортер в Чикаго; той продаде първия си роман на „Метро“ и никога не написа следващия. От лъчезарен младеж Хънт се беше превърнал в противен старец с мигрена и плувен басейн, в който не можеше да се къпе, защото го беше страх от водата. Бях му помогнал да се отърве от втората си жена, за да освободи мястото за третата, с което също не беше прокопсал.

— Седни де, седни! — покани ме той, тъй като аз не си тръгвах. — Ще пийнеш ли нещо? Помага за мигрената. Аз не пия за разтуха. Лекувам си мигрената.

„Задръж за малко — се четеше в очите на агента. — Ако си от бранша, заповядай! В противен случай, не мога да си губя времето с теб.“

— Запознай се с Тимъти, моя литературен агент — каза Ръсел. — Аз съм кокошката, която снася златни яйца. Обърни внимание на нервните пръсти, които си играят с ножа, на тъжните очи, заковани на дебелата ми гушка. По всичко личи, че ми желае злото.

— По всичко личало — каза Тимъти. — Вие пишете ли? Аз влязох в тон с местния диалект и се настаних на масата.

— Аз съм човек на действието. Може да ми викате „копоя“.

— Лу е детектив — поясни Ръсел. — Той изравя мръсните тайни на хората и ги излага на показ пред скандализираните очи на обществото.

— Как можеш да паднеш толкова ниско? — попита сърдечно Тимъти.

Не харесах гъргорещия му глас, но бях дошъл за информация, а не да се перча. Той забеляза изражението ми и се обърна към стоящия до него келнер.

— С кого се ръкува преди малко? — попитах аз Ръсел.

— Елегантният момък с шалчето ли? Фей спомена, че се казвал Трой. Били са женени навремето, така че сигурно не ме е излъгала.

— Той с какво се занимава?

— Не знам със сигурност. Мотае се наоколо: Палм Спрингс, Лас Вегас, Тия Хуана.

— Лас Вегас ли?

— Фей каза, че се занимава с внос на стоки, но ако е такъв, то аз съм чичо на шимпанзе. — Той влезе в ролята си. — Колкото и да е странно, аз съм чичо на шимпанзе и трябва да призная, че твърде силно се изненадах, когато най-малката ми сестричка, тази с трите гърди, роди на Света Троица най-сладкото бебе шимпанзе, което някога сте виждали. Да не забравяме, че при първия си съпруг тя носеше името лейди Грейстоук.

Той внезапно спря да бръщолеви. Лицето му отново стана отчайващо сериозно.

— Още едно питие! — поръча той на келнера. — Двоен скоч. Носете по един на всеки кръгъл час!

— Минутка, господине! — Келнерът беше един сбръчкан старец с очи като кабарчета. — Приемам поръчката на този господин.

— Той не иска да ме обслужи! — Ръсел разпери комично ръце в жест на отчаяние. — Отново съм на осемдесет и шест.

Келнерът беше обсебен от претенциите на Тимъти.

— Но аз не искам пържени картофи по френски. Искам картофи огретен!